ОБЯСНЕНИЕ СЪС СРОК НА ГОДНОСТ

ЗА ИНТОНАЦИОННАТА СРЕДА:  "...че щастието трябва да се търси, то никога не идвало самО!" Поколението на 70-те раснахме с този рефрен, щото поучителен.

Като се смениха десетилетията, казвах, че ми звучи като "Който не работи, не трябва да яде".

ЗА НИРВАНАТА: Много години след като ровех из люцерната, а все трилистно ми беше и недовършено, попаднах на един човек. С него каквото и да правех, не исках да правя друго, с него където и да бях, не исках да ходя другаде, с него ми беше довършено, изпълнено, заситено,  окръглено, достатъчно, спокойно, свойско. С него ми беше точно. С него ми беше у дома.

Бях зърнала четвъртото листо.

ЗА ГЛУПОСТИТЕ: Когато човекът ме изоставяше, имах нужда от CPR - нямах въздух, вътрешности, обоняние и осезание, изкървявах. Оргазмът бил малката смърт. Глупости!...
Но никога не хуквах да ровя трескаво за четвърто листо, не бягах да се спасявам с друга трева. Тъгувах, че не съм избраната аз да бъда такова листенце. Обвинявах се в неспособност, неестетичност, непригодност, не... Плачех, давейки другите три листа. Тъпчех околната флора...
И пак никога не зачеркнах този човек, не се отказах да вярвам в пълнотата на щастието, което ми носи, идвайки при мен. Когато - тогава, колкото - толкова, ако реши да дойде...
Абе, чий беше този текст, че щастието не идвало самО? Глупости!

Идва и си отива, когато му щукне. Аз го посрещам или отпращам, според каквото мога да понеса в момента.

ЗА ОЦЕЛЯВАНЕТО: С остаряването се нагодих да оцелявам и без CPR, когато човека го няма. Него много рядко го има. Сигурно ходи да заформи карето другаде.
Забелязала съм, че има много кучета, които се справят съвсем добре на три крака. Дори припикаването при мъжките е убедително. В градска среда обаче. Природозащитниците гледат да оставят в резервати така осакатени четириноги, защото в естествена среда шансът им за пълноценен живот е минимален.

Оцеляването не е естествена среда.

ЗА СРОКА НА ГОДНОСТ: Свикването да живееш без нещо насъщно е характерно за режимите - на управление, на хранене, на тренировки. Отскоро мисля, че влязох в режим на хербаризиране на онова щастие, пълнокръвното. Разтворила съм една дебела Библия и се готвя да пъхна между страниците й трилистието си, защото започна да повяхва. Поне да опазя спомена.
В режим на хербаризиране не съм напуснала надеждата, че щастието пак ще идва, че онова четвърто листо ще се появява понякога. Не съм. Само дето много се боя, че вече няма да пасва на хербаризираното ми щастие със своето зелено.

Отровно зелено ще е, като всичко с изтекъл срок на годност.

Затова още малко ще се озъртам с надежда. Още малко, докато има зеленко в трилистната детелина. Преди волю-неволю да се простя с онова "у дома". Преди да изсуша живеенето в Битие 20:13. "И когато Бог ме направи да странствам от бащиния си дом..."

На снимката: режим на преглъщане на времето след изтичане на срока му на годност.

София, 17-5-13

ПРЕДСТАВЕНИТЕ И ПРЕДСТАВЛЕНИЕТО

Не разбирам от математика. Но от политика още по-малко разбирам. Вчера имаше от двете, затова се хващам за математическата сламка.
Според цифрите на онези проценти, в следващото Народно събрание няма да има:
- мой представител
- представител на колежка университетски преподавател
- на приятелка художничка
- на един приятел от Музикалната академия
- на роднина писател
- на любим образ, творец на свободна практика
- на близко семейство от турското етническо малцинство
- на един приятел гей
- на четирима познати емигранти из Европа
- на един адвокат
- и на карикатурист
- на фризьорката ми

И пак според статистиката, влиза, т.е. ще има
- представител на продавачката в малкия магазин на площадчето
- представител на автомонтьора ми
- на прабабата на сина ми
- на фейсконтрола в известно столично заведение
- на пенсионираните ми родители
- на инструктора ми по фитнес

Не че съм ги питала всички тези хора, не, те сами ми споделиха.

Освен че не разбирам от политика, аз и бавно и мъчително мисля - два дена мислих над споделеното, за да си обясня все пак в какво се очаква да участвам.
Като тегля чертата излиза, че ще тукувам в държава, в която на сцената вокс попули ще бъде артикулиран от гърло:
- продажно
- застаряващо
- бабаитско
- отчаяно
- затова пък мускулесто и наперено,
а публиката се очаква да зареже аудитории, четки, пера и ноти, да загърби предпочитания, мечти и творчески импулси и да се поклаща в подобаващ ритъм.
Много обичам театъра, но се надявам това представление да се играе на празна зала.
Така де, поне да имаше кой да ги фризира малко от малко, колкото да не се излагаме пред чужденците, а то...

Иначе аз без фитнес мога, а и магазинчето никак не го обичам - все има едни миришещи, блъскащи се хора, често псуват невъздържано, пък и за какво ми е автомонтьорът, като колата вече не ме устройва, самолет ми трябва.

Гледайки горните списъци, не мога да не се съглася с това, което ми казват да мисля: това е победа на демокрацията. На демоса, на говоренето на димотики, а койне... Е, кой не слуша, няма право и на думата, ни на представители в парламента.




 
(на снимката, от интернет, практическо приложение на демокрацията, от гр. народовластие, пред парламента, от фр. място за разговори, с помощта на рупор от упор)


14-5-13

сенчице моя

Сянката ти ме издебва изотзад.
Надвисва над мен.
Застига ме.
Захапва ме.
Първо нагълтва левия ми крак - глезена, бедрото, нагоре.
Нататък се докопва до слънчевия сплит, гърдите, наченати отляво.
Изчезвам на късове.
Изядена.
Сянката ти ме поглъща.
От мен не остава почти нищо.
Оставаш ти.


А сега кой ще ти хвърля светлина?

6-5-13

ЩО Е ТО?

Мъничко, зеленичко,

напъпило, неразлистено,

тъничко и крехко,

жилаво и тихичко,

напевно и усмихнато,

заради което си купих

любимия (му) парфюм?

То е то!

28-4-13
 

НЕЩО КАТО...

Докато обуздавам фантазиите си
и седлая мечтите,
препускам през мислите
и броя дните,
докато ситня боса и неумела
в кухнята,
редя цветове във вазите,
ролки - в буклите,
докато стягам копнежи
и пристягам корсети,
дали ще забележиш,
че погледът ми свети
от хляба, който ти меся,
и проблясва ножът,
който ти подавам -
кротка и тревожна -
с острото към мен?


26-4-13

ИЗ "ПИТАНКИ-РИТАНКИ"

...и как да му кажеш, че нощем

галиш лицето му

още
и въпреки всички несрещи

и после всички раздели,

стиснали устните бели

и старост в косите посели,

в длани, останали смели,

топлиш сърцето му

още?

24413

ЛЕЙЗИ СЪНДЕЙ ДЖАЗ

sunday afternoon

засега само той е after

като афта

в устата ми зрее aftertaste

после ще наболва тъпо някъде между зъбите

(someday, sunday),

с които съм те захапала,

и мъдреците,

по които все не полепваш,

а можеш с лекота

(jazzzzz)

да ми избиеш зъбите

и, обезоръжена, да се ширне усмивката ми

(before&after)

след пладне в
sunday

after noon

before moon

ЗВЯРЪТ

Прегладнял е още със събуждането. Би те изял целия, веднага. Едва ли ще дъвче, ще преглъща едрите късове. После с дни ще смила.
Устата му е пресъхнала. Вече не помни откога е толкова жаден, жаден за всичко. Само и само да пие.
Гърлото му едва се раздвижва в спазъм.
Той се протяга да докопа нещо. Пак. Наред, каквото дойде. Да присвои всичко за себе си иска.
Той е светкавичен. Спринтира главоломно, не се бои, че ще бъде чут.
Вдига много шум. Но за кратко, просвистява за миг.
Докато се усетиш, мъртъв си някъде в червата му.
Заситил си го.
Той е звярът.

Петък.


19.4.13

ПРЕДСУТРИН Е НАЙ-НОЩ

все някога идва сутрин, в която трябва да се събудиш, рече си нощта и се напрегна да отвори клепки. беше научила от сънищата на хората, че за да съмне, трябва да се появи светлина и че тя идва, като отвориш очи.

и други странни неща беше научила нощта, но сега точно всичко й се изпари от ума, така силно се бе съсредоточила да пусне светлината в себе си.

първо напрегна черния хребет на планината, който запука и се залюля от напрежението, устните му побеляха от усилието и нощта усети ярка пронизваща болка. тя, разбира се не знаеше какво е чувството, терминът й бе познат от хорските сънища.

после заразмърдва коритото на реката, утаило пластове индиговочерен мрак в недрата си; лентата й забълбука, разпръскваща ослепителни сребристи искри. нощта ослепяваше.

костите й, скелет за милиардните сънища на планетата, запращяха като пред разлом.

нощта се цепеше себеотдайно...

пък аз продължавах да сънувам това, което искам да ме развидели, и не ми пукаше колко нощи ще усмъртя така, давеща се в изтеклия им мрак.

пък аз сънувах теб. наяве.

 

2413

ПРОЛЕТЕН ПРОТЕСТ (ПРИВИДНО АНТИ, ВСЪЩНОСТ ПРО)

Мразя нещата, които не свършват, не приключват, отказват да се сдобият с онова прословуто closure, не се затварят, не се окръглят в изчистен финал - "А-а-а-а-а! Туп." И край! - ами се точат, подхранват се неясно с какво и току живнат; и вместо да си паднат на точката, те нахлузят поредното тире, даващо им привидно нова посока.

(Ти дори отказваш да следиш интригата, тропваш с крак и я загърбваш с фръц, но тя си седи там.)

Мразя нещата, които трябва да са в урната, а пак закръжават из въздуха, понесени от разни проскубани парчета от собствената ти история, която се проточва като спагета, вие, суче се и се изплъзва, ще ти се да я прекъснеш със зъби, да й прегризеш пъпната връв на тая безкрайна история, която ти е писнала, но явно ти на нея не; ей я пак - подхваща те с първото втурване на попритопления вятър, минаващ за пролетен, като че ще издуха хербарийната есен в очите ти, уморени от това несвършване...

Мразя нещата, които не си отиват, не те оставят на мира с недомлъвките си за оживяване, а хванеш ли се на въдицата им, те заподмятват до изкорубване, до опоскване и до празно, и те бухват с пльок на плочника, кух, но несвършен.

(Заприличал си на кукла на конци, които няма кой да подръпне.)

Мразя ги тези минали несвършени неща напролет, когато пак се хващам на хорото им.
От немайкъде.

И няма пускане.

31.3.13, навън.

ВСИЧКО Е ДОБРЕ, КОГАТО СВЪРШВА ЕДНАКВО ДОБРЕ

Аз: Моля. В трамвая.

Тя: Пътувам.

Аз: Още малко, на "Заимов" съм.

Тя: На "Мадрид".

Аз: Като сляза на Ситняково, ще ти чукна.

Тя: До мола, вземам якето и идвам.

Аз: Цунки, чао.

Тя: Цунки, чао.

Проведените мой и на момичето близо до мен едновременни, кратки, но информативни телефонни разговори.

22.2.13. в София.

ВАЛЕНТИНКА PAR AVION

Преди да ида да празнувам като хората с вино, изпитвам нужда да драсна набързо пет реда по актуалната тема. 

Благодаря на бившата си голяма любов най-искрено и дълбоко:

- за този нов прекрасен меден цвят на косата ми. (ако човекът беше останал в орбитата ми, и досега щях да се нося по течението си.)

- за онзи басов тембър, дочуващ сe откъм банята ми понякога. (ако човекът беше продължил да напомня за себе си, и досега щях да чакам да ме огрее - я под душа, я с тенора си.)

- за това, че любовта не е навсякъде наоколо. (все някой трябва да пуска пералнята.)

Благодаря на бившата си голяма любов за това, че отстъпи ред на малките любови.

14 февруари `13

(Благодарствена бележка не съществуваше като жанр досега. Аз основоположих. Пар екселанс.)

ИЗ "ПИТАНКИ-РИТАНКИ"

БЯЛ ВЪПРОС

(Натрупаният на терасата сняг действа като белия лист -

ще ти се някак да му надделееш над белотата и нищото,

да го заселиш със следите си, в крайна сметка да го почерниш.

Черно на бяло.)

Гледах го този сняг, такъв безпаметен, ничий, пуст,

и понеже щях да го черня със свои следи -

несподелени и сами,

щукна ми да поканя на гости птици.

Метнах трошици,

преди да се метна в нощта,

а на сутринта

леко,

надничайки първо иззад пердето,

огледах има ли някаква следа.

Сред вчерашната белота

зърнах покрива на съседа,

оттам ококорено ме гледа

самотна следа -

двойна,

но една, сама -

а на мойта веранда, дето метнах трошици,

няма и една
(ни троха, ни следа)!
Пристъпих и ето ти загадка разгадана –

през нощта на лед станал снега

и без да остави диря

минала като с терлици

и отнесла хитрата птица

де що залък видяла,

до трошица!

За мен остана да се глумя над тази хипотеза:

Дали канех на споделена трапеза,

или само отварях вратичката на кафеза?

10 февруари 2013, С.

(на снимката: укоризненият покрив на съседа, личен архив)

ВИНТИДЖ

Опитвам се да си спомня петъците, когато бях влюбен.

...Виках им пружинни петъци.

Още от срядата надеждата ми започваше да се усуква, натяга, навива,

и до петък ставаше като пружинка -

пълна с живец, готова да избухне във фойерверк от танц, сливане и еуфория,

само да я докоснеш с пръст, ти.

Страшни петъци бяха.

Ако не се обадеше, пружината оставаше там, натегната,

и нямах мърдане:

трябваше да направя нещо, иначе щеше да ме разкъса отвътре.

Тръгвах нанякъде, вървенето винаги помага.

Вървях много, олекваше ми.

Крачех и чаках да се обадиш.

Каквото и да правех, само се правех, че не това правя.

Понякога така добре се правех, че успявах да правя и нещо друго

(да чета афишите по улиците или старите ти есемеси).

Накрая все стигах до мястото, където пиехме чай.

Сядах и пиех чай. Черен чай.

...Вече почти не помня онова време.

Петъците си раздадох за обитаване на хора и неща,

които не опъват спиците на вървежа ми до разкъсване.

Отдавна не пия черен чай. В петък пък - съвсем. Сам - никога.

...Само понякога,

току пред вечер, току пред събота,

когато зимата се разкашля и задуха бергамотеният вятър,

а уличните лампи жлътнат като удавени лимони,

нещо ме прихваща и тръгвам нанякъде,

а в устата ми - стипчив вкус на петък.

 

(на картинката: петъчни бъркалки за черен чай, винтидж)

31 ян. 13, четвъртък, С.

МАЛКО ЛЕКСИКОННИ ВЪПРОСИ (НО НА ВРЕМЕ)

Моля, отговорете на въпросите по-долу с "да" или "не".

1. Имате ли меча кожа в дома си?

2. Правите ли/правили ли сте секс на нея?

3. Имате ли козя/овча кожа в дома си?

4. Правите ли/правили ли сте секс на нея?

5. (за отговорилите с "да" на въпроси 1. или 3.) Смятате ли себе си за човек, обичащ животните?

6. (за отговорилите с "да" на въпроси 2. или 4.) Смятате ли себе си за перверзен?

7. (за отговорилите на въпроси 1.-6.) Смятате ли себе си за нормален?

Моля, отговорилите с "да" на въпроси 1. или 3., 2. или 4. и на въпрос 6., да оставят в полето данни за контакт.

(На снимката: животно, което няма изгледи да попадне в подобен тип въпросник. Не и с кожата си.)

София, 20.1.13.

МОЛБА ЗА СЪДЕЙСТВИЕ

 Нощес, постиванови твърде, направихме снежен човек в една от малките улички някъде в района на театъра, неустановимо вече къде точно...
Увихме му шал, сигурна съм, щото се жертвах, ама забравихме нос да му сложим!
И сега много се боя, че така няма да може да диша.

Моля за съдействие, ако бъде забелязан из центъра. Боцнете му нос, да ми е спокойно.

Актуална снимка няма, прилагам описание:

Висок, като правен от подгрели, с мечтателни очи-въгленчета, сърцат (ябълката аленее отдалече), галантен, щото кавалер (с вратовръзка и борсалино).

П.П. Ако, понеже е щедър (на творците си), раздал е на студуващи шала и борсалиното, а на нуждаещи се от щипка естетика - вратовръзката, по пламенния, дори вече навярно трескав поглед, ще го познаете.

(На снимката: предполагаемото най-близко обкръжение на обекта.)

8 ян. 13

7. Forget about you!

Вече няма да минавам

покрай твойта махала,

няма да проточвам шия

и нелепо да се крия

зад съседската кола,

вече няма да те стряскам

с посреднощни есемеси,

няма да те питам тръпна,

с полушепот: "А къде си?"

Няма да те дръпвам рязко

в тъмнал се страничен вход,

вече няма да те млясвам

улично под лунен свод,

вече няма да подписвам

участта си с твойто име,

няма да те чакам, викам,

няма да се цупя, муся...

Утре след като закуся

вече няма да те има!

1.1.13

БАРАБАР ПЕТКО С МЪЖОВЕТЕ

Заразителен се оказа починът да се приключи календарната година с нещо като равносметка. Вдигам и аз крак като жабата, и така:

Изминалата година ми беше много шарена, доста протяжна и доволно късметлийска. Срещнах куп различни от мен хора, за което съм много благодарна.

Имам нова приятелка! Но загубих някъде по пътя стара. Странно е, дори не ми е мъчно. Мисля, че старата беше по-скоро само стара. И по-далечно минаваше за приятелка. Ще видим.

Спрях да чета на английски, да рева на фадо, да се притеснявам, че не знам неща.
Не спрях да се боя да шофирам из София и да получавам уроци, които така и не научавам.
Но пък се научих да искам помощ! Смятам го за огромно постижение. Сега остава и другите да ми повярват, че много неща не мога сама.

През изминалата година извъртях с педалите около 1700 км. Никак да стигна до целта си - Хавана, но пък Виена отдавна да ми диша праха, ако велоергометърът вдигаше прах.

Стараех се, и често успявах, да отделям много повече време за близките си, показвах им обичта си както мога. Не спрях да обичам далечни, не се престраших да им го казвам.

Свалих 7 кг, според запознати с топографията ми - от кръста надолу. Камбанарията е отделна история.

За пръв път карах чужда кола, плувах сама на мнооооого дълбоко (5), ядох сладък картоф (илюстрирам), помогнах на истински нуждаещ се непознат, медитирах, качих стопаджии...

Видях нови места, пътувах сама на стоп с човек, който не говореше нито един от езиците, които назнайвам, а аз само приблизително знаех къде се намирам.

Останах роб на думите и на спомените си, превръщам се и в роб на детето си май.
Смених гледната точка на прозорците на дома си, не и фокуса между ушите си.
Пак не успях да забравя един човек, пак не спрях да работя след 18 ч., пак не спортувах, пак писах повече отколкото четох. Но що е време, все пред мен е.
Има още много, но пък важното май казах.

А, за малко да забравя - обичам се повече!
А вие какво чакате?



31.12.12.

ЧОВЕКЪТ Е ЧОВЕК, КОГАТО Е НА ПЪТ

…На тръгване си взех три молива, да имам за любимите си "пътни бележки". Много обичам този жанр – самото наименование навява архаичност и екзотика. Драскам в полетата на пътеводителите, които само за това май разтварям - да нахвърлям нещо. Съкращавам така, че после основно си измислям. А трите молива са си необходимост, понеже винаги пиша с молив. Не защото написаното с молив може да се изтрие и пренапише, а заради онази мекота, заради отсъствието на категоричност. С писалка линиите са пределно изчистени, а моливът все някъде леко се размазва, придавайки ехо на написаните думи.

…

При първия чек на излитане единият от трите ми молива – зелен, напорист и с гума – изскочи от чантата и се търкули към изхода на летището. Прибрах го, но вече при бординга пак се изплъзна. Изтрополи отривисто по някакви стъпала и се скри от поглед. Търсих, рових, виках, но не се вести.

Реших, че това е знак, че ще се върна от път. И този път.

…

На излитане мъглата не ни даде да помахаме на София. Но горе беше синьо и слънчево, и колкото по на юг летяхме, толкова по-ярко ставаше всичко. Някой се пошегува, че се чувствал почти озарен. Space is the place, дощя ми се да репликирам.

...

Кацнахме! На мястото засега е така:

- слуша се прибоят на океана.

- пие се местното вино, на едри глътки

- хапва се оранжев пъпеш, с пръсти

- мисли се всеки своето, аз – и чуждото

- гледа се пълна луна, по-романтична е от нашата, щото много сме я мечтали

- обича се всичко, и кактусите по пътя.

….

( из "Хрумки и случки под път и над път")
28 дек. 12.

СТРАХ ЛОЗЕ ПАЗИ

Край щяло да има или щяло да няма, което нямало значение, важното било да си живееш живота. И да си свиркаш, не да се страхуваш.

А мен си ме е страх.

Страх ме е, че няма да преодолеем пречките си,

че няма да протегнем ръка,

че няма да се научим, че ценен е другият, щото можем да му се раздадем,

че ще продължим да не се усмихваме,

че няма да си спомним какво е да вярваш, без да помисляш, че има вариант да се съмняваш;

страх ме е, че няма да прекрачим наникъде,

че няма да стъпим повече на площада,

че няма да викнем, нито да запеем,

че ще продължим да си живеем живота и да пускаме вицове под сурдинка;

страх ме е от все повече неща;

страх ме е от тъмното, което правим край себе си,

от шумното,

от мръсното, което пръснахме,
страх ме е не от потопа пред нас, а от след нас и потоп;

ужасно много ме е страх,

не че ще свършим,

а че не ще почнем;

страх ме е, че светът ще дойде и ще си отиде,

а ние ще си останем.

Игнажден

20.12.2012