ЕСЕНТА СИ ТРЪГВА (AUTUMN LEAVES)

(в 21 изречения и илюстрации)

***

Есента е кратка като следобедна дрямка -

докато се усетиш, изстинали ти босите крака и летните помисли.

***

Есента е слаклайн на непрелетните птици.

***

Есента е игра на топло - студено за възрастни.

***

Есента е чайки на котва, гара домуване;

равноденствие и едно наум е есента.

***

Eсента е порастването на децата,

наколното жилище на оцветен в топло спомен.

***

Есента е черно на сиво, натюрморт с живо.

***

Есента е хлопнати кепенци,

обърнати навътре очи.

***

Есента е капката, запълваща чашата ти,

точната мярка, достатъчното.

***

Есента е надвиснало минало, катедрална заявка.

***

Есента е бавната наслада

да събличаш чужди дрехи

и свои кожи,

под съпровод на вятърничав щрайх.

***

Есента е нова мода; равнис, свери си часовника.

***

Есента е да ти палнат клечката,

пожарището на кротостта е есента.

***

Есента е и аранжиментът, и съпроводът,
интонационна среда е есента.




***

Есента е подвързията на всесезонните ни желания -

пъстра, мека, мамлива,

капанът, в който да паднеш на драго сърце.

***

Есента е отговорът, рецептата,

диагнозата и лечението е есента.




***

Eсента е хвърковата, летлива, справедлива,

равен брой излитания и кацания.





***

Есента е ars и арсен,
изкуство и изкусност е есента.





































***

Есента е поне две в едно -
и писмото, и бутилката, и упованието.





***

Есента е илюстративен материал
за въображението.











***

Eсента е заровени в небето жълтици.

***

Есента е желязната завеса,

отвъд стига само най-жилавото или най-зеленото.

1 октомври -1 декември, 2014.

КУ-КУ-ХАЙ 31

Баба гледа
как расте детето на детето й.
Времето се гледа как минава.

ОТ ШАПКАТА

***

Опитвам се да си направя албум с есенни снимки, съвсем непрофесионално, с подбрани кадри от нещата, които съм щракала през последните месец-два. Нямам професионален апарат, нито полупрофесионален, а пък ми се иска да покажа снимки по-така, не просто така. Едно време му се викаше "нагласена снимка", сега му викат "постпроцес", т.е. не са вече прости нещата. Но явно не са и за прости. Програмката, която имам и която използвам, за да поизрежа снимките, казва, че стандартното е снимката да е в размер 4:3, но като се опитвам да режа по стандарта, това, което не ща да е вътре, някак все остава, неизбежно е. Има и вариант 5:8, който по ми допада като размер, едно време много го тропках Пайдушкото, но не знам няма ли да се изложа, да не излезе твърде просташко... А има и вариант "ръчно" да изрежа, което вече е съвсем по вкуса ми. И, разбира се, нищо общо с професионалния стандарт.

Такъв е механизмът на работа на лаика - вре се да направи нещо, а не владее златния стандарт, майсторските принципи на занаята изкарва сковаващи ограничения и в крайна сметка все опира до ръчното.

Може би такъв е механизмът и на творчеството, но никак не съм сигурна.

***

Тия дни съм на тръни - пак предстои родителска среща. Нещата в нашия случай са особено поставени, сценично. Отивам в класната стая на сина ми, където се провежда срещата, и сядам на неговото място, да няма объркване и припознаването да не спъва процеса. Нататък, в моя случай, той се свежда основно до свеждане на глава, стремеж да остана непотърсена и незабелязана, т.е. припокрива стандарта за такива събития. Понякога обаче наистина удря звездният ми час и сцената е само моя. Така бива, ако някой случайно зачекне темата за правата на децата ни. Там съм първи алт. Но това, разбира се, е изключително рядко, само ако някой без да иска се изтърве. По-често е като последния път: с влизането си преподавателката по български огледа стаята, пълна с родители, насочи поглед към чина на сина ми и на свой ред изви глас: "Вие ли сте майката на А.Г.?" Наглед невинен въпрос, на който в реални условия има поне два възможни кратки отговора "да" и "не", както и цяла палитра по-витиевати и завладяващи, но условията в българското училище са далеч от реалните. Вариантите за мен са сведени до един. "Да", с най-дружелюбния и разбиращ тон и излъчване, на които съм способна. И в този момент ставам център на внимание, прожекторите блесват, аз съм магнит за всички погледи, повдигнати вежди и отпуснати челюсти, защото българичката проточва едно: "Александър... Аууууууууу!" и замира драматично. Какво ми остава освен да зарежа ролята си на звезда и да се притека на помощ. "Едва ли е чак толкова страшно, недейте сега така, успокойте се..."

На този принцип раздават наградите за второстепенни роли в киното и театъра. И ги наричат "за поддържаща роля".

Може би истинската звезда е в такава второстепенна роля, но никак не съм сигурна.

30-11-2014, С.
(на снимката, ръчен опит за аранжимент на размера, съм се опитала да предам усещането си след родителска среща)

С.С.

(събота сутрин)

Събуждам се. Дотук добре. Протягам се, не напипвам нищо. Още по-добре.

Сама. Супер.

Дръпвам книга от масичката до леглото, оказват се разкази. Доволствам. Отдавна не мога да чета дебели книги с дълги сюжети и много думи. Напосоки разлиствам, "Бодро начало" е разказът, Етгар Керет, не помня кога съм я купила. Разказва човекът, не е зле, умее ги историите. Умее да ги види. но не съм сигурна дали и да имаше някой наоколо, бих го препоръчала - вкусът ми за книги е като този за вино и кафе, да е силно, но не съвсем, да е ароматно, да носи повече летливи наслади, отколкото да вкарва в трайни състояния и замисленост и да ми харесва до края...

Отдавна не бях чела преди ставане, обикновено е преди лягане. Има нещо обърнато в тази сутрин. Добре поне, че съм сама.

...Присещам се, че едно време исках да мога да разказвам истории, после видях, че много пишещи не могат. Човек трябва да подбира и какво иска, и от кого го иска.

Странна събота се очертава. Разленивена от сутринта. Добре че съм сама, все ще я вкарам някак в ритъм...

Отнякъде се донася миризма на хубаво кафе. Я, каква промяна у съседите - обикновено се размърдват много по-късно и замирисват на пържени филии. Вече почти съм им завидяла до степен да се надигна, да дръпна завесите и да се затътря до кафеварката, когато миризмата се усилва до нетърпимост, вратата се отваря и влиза изненадата.

Гушвам в ръце топлата порцеланова топка със смаяна благодарност. От кой ли кашон е изровил тези чаши? И кафето, мислех, че е свършило...

Но на него само подавам книгата. "Не е зле, зачети я, като имаш време." "Вчера попаднах на нея в книжарницата, хареса ми, но не бях сигурен дали да ти я препоръчам."

И дръпва щорите.

29-11-14., С.

ПУ ЗА МЕН!

Остаря като куче, както е приказката,
докато скиташе като глуха кучка,
да търсиш пътища,
водещи надалече от мен.

Остарях като катедрала, както е пожеланието,
докато си тежа на мястото,
забита като пътепоказател -

стоя там, където ме остави,
както ме е учила мама да правя,
ако се изгуби някой от нас.





С., 16-11-14

(на снимката - нетипично остаряване на мястото, безтегловно)

КУ-КУ-ХАЙ 30

Сезоните премериха сенки.
"На лъжата краката са къси",
укоризнено дълъг е пръстът на лятото.

С. 5-11-14

ЕДИН Е СЕЗОНЪТ

вървиш по килимни пътеки,

гъвкаво опнати, кротнати;

надяваш се на паяжините,
сивкаво-сините, оплели клоните;

още усещаш на лятото пръстите

по сянката ти да шарят,

но наум потреперваш,
дъха си сковаваш,
заесеняваш.

а истината е друга, друга е.

(parkour)
С., 20-10-14.

"КАКВО Е ВСЪЩНОСТ ЛЯТОТО, КАКВО Е..."

(в 21 изречения и илюстрации)

Лятото е шапка на тояга.

***

Лятото е счупена везна -

обърква грамажите, нехае за мерки и теглилки,
накрая все ви дава повече.



***

Лятото е категорично - лято и точка.




***

Пъпната връв на живота е лятото -

дърпаш ли го към себе си, ще го задушиш.





***

Лятото е оплезила език еспадрила.




***

Лятото е оправна готвачка
с безразборен правопис,
пиперлива целувка,
6+ е лятото.




***

Лятото е до дъно.




***

Лятото е туширани скрупули,

скука на пух и прах.

***

Лятото е нетактично като пясък -

завира се навсякъде и няма спасение.

Лятото е алфата и омега мастните киселини,

незаменима хранителна добавка.




***

Лятото е кладата на зимата.




***

Лятото е сухо, влажно, мокро,
всички агрегатни състояния е лятото.




***

Лятото е ти
на хоризонта ми,
любимо клише.

***

Лятото е босонога принцеса по бели гащи,

очевидното е лятото.




***

Лятото е луничките по лицето на бъдещо вино.




***

Лятото е сто цвята синьо,

наперен далтонист.

***

Лятото е акостирал Ноев сандък,

най-нужното за поправката на света е лятото.




***

Лятото е меката извивка на склонила глава любов.




***

Лятото е ковчеже за тайни съкровища,

хамбар със спомени,

хазна за време.



***

Лятото е пулверизатор на морска сол
и сладки сълзи.




***

Лятото е истинското ни лице.

С.-С.-С., 22 май-22 септември, 2014

(заглавието е стих на Ив. Вълев, снимките - летен архив)

РИСКОВАНИ АНАЛОГИИ

Ти си като отпечатък от чаша ледена напитка
върху страницата на дните ми.

...Случаен,
повече впечатляващ с неуместност
отколкото с нередност;
изветряваш бързо, не личиш почти;
но остава дразнеща набръчкана следа,
която често-често понечвам да загладя,
при което протърквам листа
и там, където си бил ти,
зейва дупка.



Л., 21-9-14

РАВНИТЕ ПОЛОВИНИ

Винаги има една такава септемврийска вечер,

когато си някъде, но ти е все едно къде,
с някого, когото едва познаваш,
но те е убедил да тръгнеш,
стиснала колене между ръцете,
в тях - чаша,
небето, рейнало се над теб, ще се пръсне от звезди,
не чуваш нищо отвън,
дори попремръзналия мохикан щурец,
само някаква своя мелодия,
която те връща там, откъдето си избягала,
при онзи, който не те е убедил да останеш,
там, където, разтворила ръце,
би прегърнала небето без звезди,
паважа без прегракнали щурци,
онзи, който не ти е казал да си тръгнеш,
в една такава вечно септемврийска вечер,

миг преди есенното равноденствие.



Л., 19-9-14

МИКРОФОНИИ

Говоря по телефона със сина ми.
Пита ме ще ходим ли на море.
Доволен е от отговора.
Не благодарен.
Говоря по телефона с майка ми.
Пита как съм.
Добре съм - много, щото сама - за малко,
не искам нищо повече.
Доволна е от отговора.
И благодарна, че съм добре.
Говоря с него по телефона.
Не пита нищо.
Казва, че ме чака.
Доволен е от отговора.
И двамата сме благодарни.

Между ушите ми се застигат всички наши гласове и ехтят,
главата ми гръмва от звуци, и съм добре, повече от добре.

Батерията на телефона пада
от толкова обичане.

(на снимката - вид любовна мрежа; сн. личен архив)

22-8-14

ДА ТИ ИЗЛЕЗЕ СМЕТКАТА - АКСИОМАТА

(равносметката, месец след)

На 44 е вълшебно.

Знам доста, мога достатъчно.

Вписвам се в дефиницията за "златно време": вече знам и още мога.

На 44 е безметежно.

Дори не понечвам да гоня Михаля, не се напрягам, ако нещо не става.

И да е кофти, продължавам нататък, не ми пука -
все едно съм си изпила хапчетата.

На 44 съм като сторъкия Шива.

Въртя домакинство, помагам на още две, работя на три места,

нося четири дини под две мищници...

На 44 съм свободна за бъдещето и от миналото.

Не правя планове дори за утре. Планирам само това да продължи да е така.

А към миналото овладях онзи поглед,

който само като му отправя, то кротко се запътва на майната си,

без да го пращам гласно там (лоша карма, ако му го кажа лично).

На 44 съм влюбена.

...до пети, до нокти, до фонтанелата.

Летящо, пърхащо, оперено съм влюбена. Като на 16.
Но с броня, познала много пътища, ями и ПТП-та.

На 44 съм 4Х4.

Мога необходимото, спокойно и плавно достигам предела на възможното, служа дълго и предано. Някои нанагорнища качвам със засилка, други - с леко задъхване, но съм надеждна. Понякога се налага да остана на трупчета, но после излизам от гаража в пълния си блясък. Рискувам разумно, но мога да докарам и шемет от висока скорост.

На 44 проумявам по кожата си невидима за огледалото аритметика: докараш ли я до такова  4 Х 4, неизбежно резултатът е 16. Проверки приемаме всякакви. И не бързайте, смятам дълго да остана на 44, когато всичко е тук и сега. И е равно на 16.

Щото равносметка е да ти излезе вярна сметката.

(на снимката: купища време държа в ръце, личен архив)

С., 20-8-14

КАК СЕ ОСТАРЯВА - ТЕОРЕМАТА

(опитът за равносметка месец преди)

Не остарях на 40 г., както би било ред и очакване. А и отдъхване, идващо с изпълнилото се предположение, че вече преваляш билото и започваш да старееш.

Не. Дори в това не успях от първия път. Още 3-4 г. се закрепих на онази отровна, подмолно обнадеждаваща междина, в която като че ли времето е спряло. Седи, уловено във фината, незабележима за диоптрите на зрелостта мрежа от бръчици покрай очите - те са от усмивки. Седи там и не помръдва.

Но след това заседяване, като изстреляно от изнервена тетива, времето полетя стремглаво, двойно по-бързо, тройно по-устремно.

И се приземи,

заоравайки надълбоко около устните,

окопа се

в стиснатата им, незаличима с никое вино и от ничия ласка недоволност, в буренилата незнайно откъде начумереност,

слегна се

в онези завинаги видими коловози - неуспоредни, като разкрачени, по които с неохота, се отдалечи младостта,

вряза се

в синорите, стиснали в капан устните и шията, и очертали единствената възможна посока - старостта.

Тя невинаги ни се получава с първия опит.

Трябва да имаш очи за нея, за да я видиш, трябва да повярваш в нея, за да я дочакаш, старостта.

Това е тя - отказ да бъде спряно времето.

(на снимката - един от сезонните стражи на времето; личен архив)

С-С., 20-6-14

ДВОЙНО Ку-Ку-Хай (27)

(repete)

Месеците си играят на прескочи-кобила.
Сезоните - на топло и студено.
Годините - на Сляпа баба.

Седмиците ни разиграват "тука има-тука нема".
С дните скачаме на ластик.
От часовете губим на бесеница.



С., 14-4-14

ШОТ СТОРИ

От страст като по списанията

се раждат бебета като кукли.

Безкръвно.

С., 12-8-14

ФАКТОР 3+2

Нямам обяснение защо пазарът е заринат с всякакви продукти за слънцезащита, а липсва и най-елементарен лунозащитен крем.

Като че ли излагането на прякото въздействие на Луната и гледането й с невъоръжено око има по-малко пагубни последици за здравето и изобщото психофизическо състояние от излагането на слънце! И въпреки това слънцепредпазни мазила, пръскала, очила и скрийнове има всякакви, защита от Луната - никаква.

А щетите по кожата, всеки знае, са далеч по-бързопреходни от тези под кожата.

Продължителното излагане на слънце може да ви докара световъртеж и работнически загар, които бързо отшумяват. Продължителното подлуностоене обаче води до трайни изменения: безпричинна наглед тъжовност, меланхолно възприемане на света, трудно сдържан копнеж да се пристъпи от обратната (неслучайно наричана още "тъмна") страна, депресивни и сродните им състояния, и обща унесеност, обилно подхранвани от периодичното безсъние.

Народната медицина донякъде помага. Вредните последици от наивното и непремерено излагане на Луна се тушират с високоалкохолни напитки по схемата: 3 едно след друго по време на и 2 - след луносъзерцание. Иначе казано - лунозащитен фактор 3+2.

Не отчитат традиционните лечители обаче човешкия фактор. Съседът Геле, дърводелец трето поколение (отскоро - мебелист), носи на пиене, респ. носи на луноизлагане. Виждала съм го на балкона да зяпа към луната по цели нощи. Но как зяпа? Ами подковано зяпа, с подготовка, солидно опрян на народната традиция зяпа. Гледа, гледа и удари едно, пак гледа - пак... И никаква Луна не го хваща. От народната медицина е.

Аз обаче да нося, да нося... колко да нося - три чаши вино. Но фактор 3 не действа, с 3 само си я вливам Луната. + 2 е същественото в рецептата, те я давят. И така, при мен народната медицина е безпомощна. Затова ми се иска да се появи най-сетне на пазара адекватен, съвременен продукт.

Все пак Геле е един, а що са лунни нощи, разгеле, все са пред мен!

С., 11-8-14
(На снимките: постепенно и уж безобидно проникване на Луната при несведущи за съветите на народната медицина; казват също, че "да ти се подпали чергата" не било свързано с огън)

"ДА БЪДЕ ХЛЯБЪТ БЯЛ НЕ Е ДОСТАТЪЧНО"

Палнаха ми и на мен фитила за "трите причини, поради които ще гласувам".
Ами, не, благодаря, едва ли ще гласувам.

Но ако бих, трябва да е мотивирано:
Бих отишла да гласувам...

...защото едни избори са чудесен повод да поизчеткам от прахта едно от правата си, които дори мъж балканец и син пубертет не могат да ми отнемат. Бих гласувала, за да упражня правото си на глас. Казват, че упражнения му е майката, за да се постигне убедително добър вид. Правото едва ли прави изключение, то също трябва да поддържа форма, да се упражнява, за да не залинява и атрофира. Демек, бих отишла да гласувам заради спорта, излиза.

...защото ме стряскат, че на тези избори ножът е опрял о кокал - въпрос е на живот или Евразийски съюз. Пък аз държа да декларирам къде не ща да ме пращат пак. За информиран избор прибягвам до четива, а те изобилстват. Особено убедителни са играещите по русофилската ми струнка текстове, цитирам  "Лично ние не сме русофоб, но можем да станем  и със сигурност ще станем, ако националните предатели ни принудят да избираме между Европейския и Евразийския съюз." Увещанията са, че ако ида да гласувам, ще успея да наклоня везната в една от двете страни. За мен е новина, че такава везна има, още повече - че е равнораменна. Демек, бих отишла да гласувам, щото нещата са сведени до отиграното: ние/те, добро/лошо, "Левски"/ЦСКА, БСП/СДС... и да паднем, и да бием... Така излиза.

...за да се размотая с повод из стария квартал, свидно място, където бях по-млада, по-усмихната, по-изпълнена с надежди. Бих отишла, за да вляза пак в онова училище, в което детето ми прощъпулваше в абеве-то си, наоколо щъкаха съседи, с които се поздравявахме по име, а родителите ни с радост поддържаха общите части между къщите в едно от многото карета с къщи, които вече ги няма... Демек, бих отишла да гласувам заради носталгия по надеждата, излиза.

Отварям скоба за лирическо отклонение. Пътувайки малко из ЕС през април-май, нагледах се на плакати, призоваващи ни да гласуваме за едикогоси. Почувствах се равноправна и неделима част от нещо голямо, спокойно и хубаво. Това, разбира се, се дължеше на хубавите места, през които минавах, и на доволните от живота си в тях хора, а не на плакатите за изборите, нито щото наистина бях част от това, не, разбира се. Въпреки известната приповдигнатост, да не кажа гордост, от това, че и аз, и хората,  край които минавам в няколко страни, ще гласуваме сходно и сродно. Стига лиризъм.

Впрочем, в общоевропейския процес на размисъл се намесиха с апломб и акцент господа като Юнкер, Шулц... Екзотични имена, атракция за паневропееца. Не обещаха нищо същностно ново, нито спасително, но подкрепиха онова усещане за избор от типа "и да паднем, и да бием".

Аз не съм ни социолог, ни политолог, никакъв -лог не съм.

Те, повечето -лози, са полози... Аз съм една средно интелигентна средно представителна средностатистическа домакиня на средна възраст и като тегля чертата, излиза, че ако гласувам, то би било:

- за спорта

- за да се поровя с носталгия из загубени надежди

- за да се залъжа, че имам избор.

А де се е чуло и видяло домакиня като гореописаната да спортува или да има време и ищах за носталгии и залъгвания?!

...И е странно що никой не пита за трите причини да не гласувам. Може би се смята, че да не гласуваш е нещо, за което не е нужна мотивация? Пък на мен ми се струва, че да се откажеш от правото си, да се окажеш без избор и да заровиш надеждите, си е една доста непренебрежима мотивация.

Да, едва ли ще гласувам на тези избори.

Щото вече дъвкахме мотивацията от стария виц: "...Абе гласувам, но с отвращение." На предишните избори.

Щото дори наказателният ми вот не достига никого. На повечето избори.

И щото отдавна "да бъде хлябът бял" в тази част на Европа е достатъчно. За повечето хора около мен е и повече от достатъчно, но е съвсем недостижимо. Чрез никакви избори.

Своеобразно мерило за европеизацията ни се оказа една реклама отпреди години: "С какво пере Европа?". Тогава и по нашите магазини "пуснаха" същите прахове. Само че не ни казаха за европейското предпране. А трябваше. Щото ние още сме на предпрането - седим накиснати и чакаме. Следващите избори.

С., 20-5-14

(на снимката: традиционният резултат на вкисване чрез традиционна бактерия;
цитатът в заглавието е от стихотворение на Ст. Цанев)

КУ-КУ-ХАЙ 28

Спрях да ходя по врачки,
когато минах на безкофеиново кафе.
Вече всичко беше ясно.









(Снимка с продуктово позициониране и без станалата излишна врачка.)
С., 16-5-14

VITIS (non ti muovere)

Притискам се о теб,
вия се по тялото ти,
заплитам възли в корена ти,
пълзя върху ствола ти,
премятам ластари през ръцете ти,
листя из слабите ти места,
усуквам се около ти
като лозица,

а ти не мърдай,
да не смачкаш филизите,
да не разкъсаш лианите,
да не разбиеш главината,
да не скършиш леторастите,

че тогава
кой ще ти напива соковете,
кой ще ти поднася гроздовете си,
кой ще ти пълни чашата с вино,
кой ще ти пази сянка
на короната?

(Бележки под черта:
1. vitis (vitis vinifera) - лоза (съотв. културна/европейска лоза), на един вече мъртъв език
2. non ti muovere - "не мърдай, стой така", призив молба, изречен на език, наследник на мъртвия
3. на снимката - трудният избор между листа за увивни цели)

С., 11-5-14

СЕСИИ С КОЛОФОН

днес чаках 10 минути да отвори една книжарница, а после, понесла се с пакет книги, на някаква уличка застигнах трима мъже, двама от които също с по пакет книги, а третият - с две книги в ръка. като в онзи виц защо милиционерите ходят по трима, само че по-иначе... не стигат книгите в торбите, ами и за книги си говореха.

това, че случката става в деня на светите братя Кирил и Методий, допълнително ми опъна тетивата на летене

(впрочем, ако има по-хубаво от мъжко трио с книги, може би е само дамско с лъкове)





11-5-14 С.

СЕСИИ С КОЛОФОН

щрайх ден се очерта.
най-обесните струни са тези, на които нечии пръсти просвирват душата ти и я вадят с памук.
после духват леко, по майски, и я пръсват над два континента.
а всяко пръхване на пеперудени криле е като дълъг лък през теб.








С. 9-5-14

ШОТ СТОРИ

ШОТ СТОРИ

(обаче с продължителни SENTENCES)

Има едно място, където мъжагите са повече от мъжествени - те са корави като камък, не, повече, те са железни. Най-честото име за мъж по тези места, разбира се, е Корадо. Дори една много вероятна теория за възникването на топонима е, че при запознанство с мъж, без дори да изчакаш да се представи, направо питаш, "Катани, а?" Едва ли ще сбъркаш. Та, така - "Катани, а?, Катани, а?"... и - Катаниа.

Разбира се, има място за спор кое е първо - суровият, челичен пейзаж или мъжественейшите Корадовци. Но истината е, че дори камъните по тези места са не просто корави (корав идва от кора, откъдето е и Корадо) и непробиваеми, те са челични. Направо железни са местните камъни. С времето ръждясват.

(Корадо, от друга страна, ръжда не го лови. Може би само благородна патина.)




С-я, с майски бръмбари в главата
(снимка - личен архив)

ШОТ СТОРИ

Тя винаги бе копняла

да въздейства на мъжете преобразяващо.

                                   Той стана друг човек, откакто бе с нея.

Свенливостта му заби отбой,

плахостта смени кожата си с разюзданост.

Тя започваше истински да го харесва.

Той се чувстваше двойно по-уверен,

тройно по-мъжествен.

Тя виждаше какво става,

но искаше да го чуе от него.

Той не говореше за такива неща.

На него му стигаше,

че гласът й слиза в ниското,

когато са заедно.

На нея поривните му

откосни есемеси не й стигаха.

За да й покаже какъв ефект има върху него присъствието й,

той изрисува стълбите до дома й с ненатрапчиви и деликатни,

но красноречиви символи.

Тя повече не се обади.

shot-поука: Написаното остава. Фантазмите умират.

С., 22-4-14

ку-ку-хай (26)

Изтървахме му края.
Нямаше думи в началото.
От средата бягат презглава сребролюбците.


12-4-14

DEEP BLUE

то

дори

вече не посяга към пердето,

което

да подръпне леко встрани

и да се взре нататък,

към Нивата на чудесата,

където

избяга хлапето,

за което

така обичаше да се грижи

момичето със сините коси,

чиито

коси сега са сиви,

чиито

очи избеляха от взиране,

чиято

къща остана заключена,

а ключът - под изтривалката -

ръждяса от неидващи иманяри.

момичето със сините коси,

чието

синьо сега е много

навътре,

надълбоко,

наневидимо,

за където

няма карта

дори

то

С., 27-3-14
(снимка - Радостина Драгостинова)

УЧА СЕ ДА КАЗВАМ "НЕ"

"Не" е отговорът.
А въпросите са:

- Къде ми са детските книжки?

- Питат ли ме де зората...

- Will you still need me, will you still feed me...

- Имате ли огънче?
- Quo vadis?

- Какво ти става?

- Ти мене уважаваш ли ме?

Първите седем. Те са най-важните, знам.

С., 26-3-14.
(на снимката - застаряваща хипи двойка във фаза postdenial)

КУ-КУ-ХАЙ (25)

нямо зейнала
пощенска кутия
няма ми я благата вест


С., 25-3-14

ШОТ СТОРИ

Виж се колко си остарял
и сив

след зимата! -

подхвърли
към поцепилия се асфалт

джанката,

цъфнала в бяло,
и кръшно се разсмя,

ръсейки

върху му

светло витилиго

за доказателство.

С., 23-3-14
(снимка - доказателствен материал, л.а.)

СЕМПЛИ РЕЦЕПТИ

ЧАЙ

Ритуалът на пиене на чай, колкото и източен да е, винаги може да е и разточителен. Идеалното му време е в превалата на зимните следобеди или премалата на есенните утрини.

Основни съставки: чай.

Задължителни съставки:
порцелан - 2 ч.ч.
топъл разговор - почти догоре (леко разклащате, колкото да улавя отраженията, не бъркате с лъжица)
ръце - 4 бр.
мед - на тънка струйка
лимон (резен) - 2 бр.
(да останат усмивки и на масата)



Отчайването идва тогава, когато се отделиш от чая.

С., 9-3-14
(семпли рецепти - от лат., "прости упътвания")
(на снимката: ефект от чая)

ШОТ СТОРИ

Нещата вървели добре до едно време - двамата братя пазили, пазили, пък заспали. Малкият брат хитрец чоплел орехи, а когато ламята дошла за златната ябълка, метнал й се и я направил своя жена. После и къща направил, досами ябълката.

А тя така останала неизядена. С времето не само златото й потъмняло, ами се съсухрила и спекла. И досега стои на клона, червена от срам, и току въздиша по времето, когато ябълките били най-обикновени ябълки, ламите - най-обикновени змии, а жените нямали нищо общо с тях...

Ех, райско време!

(на снимката, заблуден нар нарцисист в ролята на опазена златна ябълка)

С., 8-3-14

ШОТ СТОРИ

Беше на ъгъл, миловидна, с ниска ограда, самата тя - колкото човешки бой. Това е останало от къщицата. Помня я.
Това сполетява спомените. Особено ъгловатите, често брулени и отнасяни, я по недоглеждане, я от подпили водачи...

Помня още една подобна къщица, на един ъгъл от детството ми, дори още по-малка, че се чудех как хърбавото бабенце, което я обитаваше, успява да се мушне вътре, че и да спи легнало.

Снимка от тази къща от детството си нямам, щото тогава живеех, не снимах.


С., 23-02-14

(снимка: личен архив)

СЪРДИТКО ПЕТКО 2(014-а)

Петко иска топли грижи,
но сурови дни се нижат -
само смятай, брой, учи! -
няма време за игри.
А дори когато има,
тя, количката, замина

                           още лани,

есента грабна люлката ръжда,
а локомотивът, ето,
пръснал се е на парчета.

Петко със добро опита,

първо майка си попита,

ала рече бързо мама:

"Стига мрънкал, пари няма!"

Петко в петък чака татко

да се поотпусне сладко,

за да пробва пак с добро.

"Имаш всичко, сто на сто!

Само ново искаш! Виж

със книжле да се приспиш."

Като врисна Петко вкъщи,

чак съседът се намръщи.

Тропа, рита, бълва жупел:

бързо някой да му купел,

иначе не на шега,

даже още ей сега,

ще си хванел чукалата,

да си блъскат те главата!

Баба ревна, дядо скочи,
че за своето отроче
трябва да се грижат всички!
Да не бъдел зетят серт,
правел тъй на Петко дерт,
а да хуквал сутринта
за поредната игра...

Тъй детето се научи:

не със книга ще сполучи!

Трябва да се правиш лют,

за да бъдеш чут!

С., 22-02-14
(По лютите чушки на Радостина Драгостинова)

2 < 3

Акробатката изчезна в нощта с клоуна.

Жонгльорът с кисела усмивка

заяви, че напуска.

"След мен и потоп".

След него

останаха два лимона.

И тъмно черната котка,

която никой не видя.

С., 19-02-14

(Снимка Радостина Драгостинова)

ЛЪВ АКЧУЪЛИ

Неизбежно е: от дни ми аленее пред очите - балончета, мечоци, сърца и бонбониери - няма как да не ми кипне кръвта. И климатът допринася с каквото може. Дори Чолаков допринася, с малко, но от сърце.

Любов, това е положението. Пени се не пени, ще я разпенваме. С пяна на уста, до прегракване и до последния караНфил по ъгли и пазари. Голямо проклятие за мъжете, но поне сексът им е гарантиран, не като на осми март, да речем, където само колективът е гарантиран, гарниран с балкантуристка лютеница и певачки.

Любов, така стоят нещата. Удобно съчетана с пълнолуние. Всяка поетичност е оправдана, преглъщана, предизвестена. Ако кренолинен сонет отсъства, по някое хайку ще се намери - няма българин, който да не е усъвършенствал японския жанр. То, китайска стена в Плевен направихме, та едно японско тристишие ли няма да иззидаме!

Любов, няма мърдане. Разни уклони към битови и с претенция за отколешност народни празници биват посечени от корен, загрибани и натирвани в хладни механи, където цивилизован крак не стъпва. Цивилизовани сме - куриери ни носят цветята, кетъринг ни налива в чашите, спидидейтинг урежда изостаналите, изоставените.

Любов, днес, тук, сега, задължително. Няма не искам. Участваш, ако ще в миманса. Участваш, ако трябва с епизодичната роля на мимолетна любовница на спомена. Участваш, ако ще като дубльор на звездата само в опасните каскади на партньорството с любовта - когато е сополива, болнава, ранена, недоносена, абортирана, стъпкана, кървяща, осакатена, посиняла от студ, в треска от недоимък, с бримка на чорапа, със сплъстена коса, когато е небръсната, махмурлия, повръщаща, набръчкана и миришеща на старо, любовта "на другия ден"... Участваш. В 25-ия кадър ако ще, но си във филма. Love actually.

И даже хич нямаше да се сетя да пиша, въпреки червенината наоколо, ако не беше циганката на ъгъла, онази с трите кокичета, откраднати от дворчето до нас, вързала ги с ластиче и продаваща ги за левче, която ме огледа от глава до пети, докато мъкнех торбата с празничните бонбони, опакованите подаръчета и всемогъщото вино, и която рече: "Не я търсиш ти Любовта, не я... Нагърбила си се с нея и я носиш в пазвата."


Най-голямото удобство на тазгодишния 14-и е, че е в петък. И да се освиним от наздравици за любов, от писаници за любов, от мераци за любов, до понеделник ще сме влезли във форма.

А любовта... Нея ще си я носим в пазвата.



петък, 14-и
(снимката е от интернет)

РЕВЕРАНС

След изпития чай

чашата е пълна

с думите ни.

Като оглушея

от отсъствието ти,

надавам ухо

към раковината й.

13-2-14, С.

(снимка Радостина Драгостинова)