из "НЕМСКИ ПЕРЛИ ЗА ПРАСЕТАТА" - wetter

4.

Тук не вали, тук дъжди. Пръска много освежително, не мокри. (Не знам как го постигат, немска му работа.)
Това има силно благотворно въздействие върху чупливите коси и скършените хатъри.

Ф/М, ноември 13

из "НЕМСКИ ПЕРЛИ ЗА ПРАСЕТАТА" - Шлайхер рулз

6. За езиковата среда.
...И тук същото:  колкото повече събеседникът ми немец се мъчи със своя английски, толкова по-муден, неясен и жестомимичен става моят. Виж, ако отсрещният си говори представителния немски, разбирам го почти идеално.
...Периодично се натрисаш в уличен амбиент, в който чуваш: "Е, не ста'а така тая ра'ота." И рязко ти се приисква ново разджуркване от типа Вавилонска кула.
...Някой преди време ми беше казал, в разрез с добрия слух, че немският му звучал като "звън на кристални чаши". Тук и сега съм склонна да приема тази гледна точка. Може би е така, да. Като чист кристал е немският. С много висок процент олово.

Ф/М, ноември 2013

из "ПОПЪТНИ"

НЕМСКИ ПЕРЛИ ЗА ПРАСЕТАТА
(нихт каротен брот)

На летището пак ни посрещна аромат на печащ се хляб и едва доловим мирис на розмарин.
Хлябът тук е нещо, което трябва да стане обект на нарочен  култ. От най-черния, клисав, със семена и отчетлив ким, който ви подаряват на някой от откритите съботно-неделни и околопразнични павилиони, ако си вземете наденичка (вурст, пак с розмарин), до най-скучния бял, служещ уж само да съдържа сандвичи...
Брецелите (ами не са точно гевреци) са кой от кой по-хубави, като онези с тиквените семки имат допълнителен плюс - в дъното на кесийката, за после, ви остават много семки. С чиста съвест можете да си ги купите и на жп гарата. Щото е чисто.
И все пак най-хубав си остава мургавият обикновен хляб в италианските ресторанти (въртени до един от италианци, или поне нашият късмет бе такъв.) Та, този най-обикновен хляб е като носталгичния селски хляб от детството - пухкав като козунак вътре, издут и с дебела черна попрегоряла коричка отвън. И, разбира се, не се рони. И, разбира се, мирише на уют.

Предвид гореизложеното, мисля, че Господ е немец.


Ф/М, ноември 13

ПЛЯСВАНЕ ПО ЧЕЛОТО

Внезапно осъзнах, че обичам един симпатично закръглен мъж,
задминал средната възраст,
с брада, с намигващо кацнали на носа очилца.

Той рядко ми прави подаръци,
я се отбие веднъж годишно у нас, я не,
а когато го прави, е късно, по тъмно.

В този сезон за ден-два е обкръжен от деца.

Пътува доста.

Не отговаря на въпроси,
усмихва се под мустак
и обича рогца под различни форми.

Редовно му пиша, още по-често го мисля,
той - по всичко личи - рядко ме чете.

Понякога си представям, че шапката му е невидимка
и е тук, до мен,
и тогава наоколо замирисва на разлято вино,
портокалите са ябълки,
а чаят е от смокинови листа
и светят само погледът ми и свещите.

Чакам го откакто се помня,
а откакто някога го срещнах, го обичам и извън сезона (му).













София, преди чудото на Коледа
снимка: Фото-шоп

СЛЕДПРАЗНИЧНА ДИЕТА

Ти си тръгваш.
Трайно отслабвам
с двайсет и един грама.

ЛЕДНИКОВ ПЕРИОД

Тя, тая зима, в която те няма,
вече сто лета трае.
Няма как да изтрае
и най-топлото сърце.
То се свива,
докато стане на кокалче,
което да хвърлят на кучето.
И се свива, свива,
докато стане на напръстник,
който да забравят в раклата на миналото.
И се свива, свива, свива,
докато стане на точица,
която си няма Антон.

(Чай от бодлив плод, споделен с мек човек, би заръчала баба. Но тя не знае какъв кучи студ е навън, не е за хора.)


22.11.13, С.

из "Питанки-ританки" STATUS QUO?

(гледам и не чувам, слушам и не виждам)

...`начи, освен страна, дето всеки втори е римувач, да не кажа поет, и дето традиционно се смесват рози и склерози,

излиза, че сме и

страна,

дето по лицата ни - полиция, а полиците - на трети лица;

дето бъркаме мудри с мутри,

а журналисти се разпват между насъщния и несъщия,

в стремеж ако не ореол, поне светлосянка  да докарат;

страна,

дето докато прочетеш нечие мнение, вече се пръкнала контрата му,

не смогваш да лайкнеш, и вече хейтваш,

дето езикът ни от услужливо междуметиен се обърна на насметен услужливо,

дето кръвта вода не става, но става кетчуп...

страна,

дето толкова отдавна надскочихме дефиницията на абсурда

("плъховете имат мигли, но миглите нямат плъхове"),

че всеки "-стан" към името ни ще е недостатъчно изразителен, а и незаслужен;

страна,

дето немее мисълта, крещи мимансът, дядото отдавна не кавала надува, а внуците вече не танцуват, а денсват-уит-тарабите, о`градили съединението, за да о`пазят силата...

в страна, дето...

а де? де е?
не страната - де е България?


19.11.14., все там
(мисли по поръчка)

НОЕМВРИЙСКИЯТ СТРАХ

Вече от десетина дена е наоколо ми. Не ме е захапал, но ме души, все по-отблизо. Не е колеблив, но и не бърза. Или съм му интересна? За колко хапки ще стигна, как ще се дам... Аз не се дърпам, не буйствам, не се пазя, не се ограждам. Аз може би съм се предала. Дала съм му се на този ноемврийски страх още отдавна, още през лятото. Но чак сега го усещам какъв е, кой е. Трябваше да оголее наоколо и да позатихне глъчта, за да го видя и чуя ясно.

...Страхът, че ако той сега пише писмото си, то ще е: "Мила ми Венето... После теб най-много съм обичал отечеството..." И че на мен така ще ми харесва много повече.


14.11.13., С.
(с послевкус на послеотечество)

ЗАЩО НЯМА ДА...

Днес ходих да платя данък нещо си в общината. Сграда на централна софийска улица, фасада о фасада с много културна институция. Няколко стъпала от тротоара, врата, квадратен метър площ, втора врата, сравнително голямо хале, 5-7 гишета. Първо виждам на стъпалата отвън човек, заставам зад него, зървам, че в квадратния метър има ще един, нататък никой. Питам защо стоим отпред, да не би да не работят касите - часът е 10. Не, така трябва, отговаря ми като прегракнало куче и ме гледа лошо човек на възраст между 50 и 60, от онези, които кризата очевидно е засегнала - очевидното е по това, че първо започваме да пестим от бръснар и фризьор, а и якето отпреди 7 зими ще избута и тая... Поглеждам навътре към салона - празен, работят само две гишета в дъното. Казвам, че според мен някак е глупаво да чакаме отпред, трябва да си влезем вътре, за мен няма нищо по-нормално от това - празен салон, трима души сме, а тук е улица... Човекът, с тон, дето вече ме млати, казва, че като толкова искам, да съм влезела, редът обаче бил такъв - отвън да чакаме. Като не искам съвсем отвън, да съм влезела в квадратния метър между двете врати. Там имало, каза той, добавяйки - "за който може да чете" - бележка, която ясно указвала, че не можем да влезем в салона "от съображения за сигурност".
Аз, естествено, влязох в "салона". И в други салони съм влизала, дори веднъж в банков влязох, ехе, знам ги аз салоните. Влизам кротко, облягам се и оглеждам. Двете работещи гишета споменах, празното помещение - също. Почти в центъра му на нещо като чин ученически - табелка "Охрана", зад чина нещо като стол ученически и на него, униформен - самата охрана. Охранена, разбира се, и неартикулираща нищо. Аз си влизам, охраненият - нищо. Можело значи.
Зачаквам. Старото яке обаче не е доволно, че охраненият не ме е изгонил, не ми се е скарал, не ми е набил канчето, дето явно не може да чете. Заобяснява, ама нали знаете как - не на вас, а някъде във въздуха, към неопределен адресат и с тон за всеобщовалидност - че не можело така, че то затова били правилата, да се спазват... После - вече лично - аз да не би за пръв път да си плащам данъци, аха, ето ги, не си плащат данъците, своеволничат, не спазват правилата, затова сме я докарали... Казвам му, че аз моята я карам от година, за пръв път плащам данък, щото за пръв път имам нещо, за което да плащам данък. Досега основно дан плащам на разни неща, заблуди и пр.
Докато тече словесната ни среща на нормално от моя и високо от негова страна равнище, охраненият е ням, а отвън идват още двама-трима, на които също се сторва странно, че за да дадеш пари, трябва да висиш на улицата, не стига това, ми било и правило...
Добре че дойде редът на Съвестно-изрядния-староякев-пообрасъл мъж да застане на гишето, отдъхнахме си другите: ще се кротнат нещата, че сме и вътре - кеф. Човекът обаче отиде до гишето, подаде там каквото трябваше, и докато жената зад стъклото се пипкаше в познатия ни източноазиатски лакърдиен ритъм и набираше на клавиатура, изпаднала й малко след времето на Гутенберг, той продължи, вече от позицията на доизпразнения си джоб, да раздава правосъдие защо и как не можело така. Аха да му благодаря, че поне не ме обижда в прав текст, а само някак в граждански и витиевато контекстуално го прави, ма се въздържах.

Не очаквах, че толкова дълго мога да пиша за нещо, което дори не ме възмути. Не съм възмутена. И огорчена не съм. Съм отчаяна. И не щото данъкът за трошката ми е почти сумата за нова стара трошка, а щото не виждам как ще деяним, докато, изплащайки с мъка задълженията си, плюем и храчим по правото си да дишаме, да имаме някаво мнение, да речем, че нещо ни боде окото, усета за прилично, за възпитание, за елементарна човещина ни боде; докато вдигаме дандания, само за да си изкараме неиздържането. Ама я вдигаме тази дандания не на площада, през който минах после и имаше малко хора и много полиция, а я вдигаме към онзи дето също е като нас. Щото ни е яд на него, дето сме такива. Не стига, че ние ами и той, другият, не стига че дошъл и той да си плати данъците, ами дори се обажда. Дан за такива! Дан един, дан втори...

Беше ми мъчно за този човек, щото предполагам какво го е докарало до това. Ама и за мен си - че имам задължения към такова място и такива хора. И, да, че имам крепостното право да обитавам света им. Ма кому са нужни права, като има задължения?


12.11.13.

REMEMBER, REMEMBER...

В улейчето между две павета
шепа шипки
чакат огъня от долната земя
да кръкнат в чай.


5.11.13

РАДОСТ, НЕРАДОСТ, РАДОСТ, НЕРАДОСТ...

Онзи момент, в който...

- околните се вслушват в думите ви, не защото са пленителни, а защото "може пък да научат нещо";

- се вглеждате повече в насекомо, опрашващо полско цвете, отколкото се вторачвате в акта на опрашване;

- денят ви е все по-оскъден събитийно, но пък въображението ви надминава и най-оргийните нощи (а сутрин, точно както е по клишето, изглеждате като след такива);

- оранжевото от чорапките на детето ви мине в косите ви, а черното от косите ви слезе в чорапите му;

- вече наистина - ама наистина! - се държите естествено, щото всичко друго е уморително;

- проумявате отколешната концепция Ерос-Танатос; и не, не се редуват;

- събирате камъчета, не мидички. не стига това, ами и ги редите на пирамиди;

- OMG! плавно се свива до "Оммммм"...

...това е начеването на старостта. Извървяни думи, толкова.

 

(сн. личен архив)

3.11.13, С.

От разбитото ми сърце

търпелив плетач на дантели

вае чуден пачуърк

за зимата ни.

("Къщата изстива по-бързо и от чувствата ти", вайка се, но не се отказва.)

23 септ. 13, С.

ЧИСТО И ПРОСТО

То, нали е ясно, че

теб те няма и - инато -

даже Слънцето не ще

да погледне към Земята.

И се чува ясно, щом

теб те няма, как ветрища -

подивели - влизат с взлом

и опоскват ме до нищо.

Ама ти като замина,

аз ти пратих тиха мисла

против уроки и - синьо -

скрих в багажа ти мънисто.

И сега си зная, че,

(ако смогна да залостя тъничкото червейче, дето стърже мойте кости

и  изписва със следа влажна, тъмна, колеблива

разни болки и тъги, и реди в косите сиво,)

ще се върнеш, и тогава

ей така си го представям:

Стълбище, звънец, ръце -

отънели до сребристо,

а телата - на клъбце -
сгряват есени шейсе

и стопяват зими сто…

И е всичко толкова чисто.

И съвсем, съвсем е просто!

17-9-13

"РЪЦЕТЕ ТИ ЕДИНСТВЕНО ВИНОВНИ..."

Това човеците сме странни животинки. Когато не сме зверове, разбира се.
Въртим се като пумпали между страха си от разголване и копнежа за досег на голо.
Сновем между шлагера и клишето.
Пристъпяме патраво между проходилката и бастуна, забравили, че имаме криле. Пък те нека си упорстват, закърнели в ръце, нека сърбят да прегръщат...
Искаме се, но на една ръка разстояние ("Най-много на две.").
Дебнем се кой пръв ще... ("Разтвориш ли ръцете за прегръдка, удобен ставаш за разпятие").


А нали само с ръце можем да покажем колко много.
"Колко ме обичаш?
- Ей толкова!"

За какво са ни тия очи, като криле нямаме?
Искам с вързани очи и развързани ръце. Всички до един така ви искам.

13-9-13, С.
(Снимка - интернет, Hisano Hisashi, помисъл - назаем)



 

ВСЕСЕПТЕМВРИЙСКО

Септември е едва подаващи се чорапки, очила за лятно виждане и музика, която прави спомени.

Септември е жълто едно на ум

и зелен чай за двама (единият с мед).

9.9.13, С.

МАЙН(Д) ГЕЙМС

Влюбвам се в това, което искам ти да ми кажеш.

Влюбвам се в това, което искам да направиш ти.

Влюбвам се в това, което искам ти да си за мен.

Влюбвам се в теб, какъвто те виждам с вързани очи.

Влюбвам се в условното "ти" наклонение. Сляпо. И безусловно.

8 септ 13, С.

НЕСЛУЧКА НА ПРИПЕК

Вчера, докато си работех, на парапета ни кацна гълъб, на крачка-две от мен.

Смут! Първо, не обичам гълъби, второ, край нас има най-вече лястовици, сврачки и врабчета, а и, трето, как така - чак на перилото ще ми каца!...

Размахвам ръце да го пропъдя - нищо. Ставам и извървявам заплашително двете крачки - нищо. Ще го докосна вече, той - нищо. Пляскам с ръце по верандата, вкарвам и малко алтов глас (като за пред публика - все пак кварталът ме гледа), птицата - нищо. Чак когато махнах съвсем до крилото й, отлетя.

Но само за да се премести на съседното покривче, откъдето ме загледа. Доволно, според мен.

Прибрах се да работя, но работи ли се така - такава недолюбвана, че и нестрашлива птица да ми мъти водите! Загледах я. Седеше си там, обърнала око към мен. Подпрях се и аз на парапета, гледаме се. Тя се врътна на едната си страна, на другата, подпръхна, пак кацна - оставаше си там и ме гледаше, от време на време изпощваше по някое перце и го пускаше към мен. Мръднех ли аз по терасата, на покрива отсреща и тя мърдаше симетрично.

Странно. Много странно. Реших да се залисам с нещо, дръпнах се от сценката, след малко излизам - от птицата ни следа. Ето, на, казвам си, нищо странно няма, от бачкане само се оглупява. Точно си го казвам, птицата - пръх! - и на перилото, току до мен, на една ръка разстояние.

Да погалиш ли, да удариш ли...

И си спомних четено нещо: как духът на хората, които най-силно са ни обичали, след смъртта им успява да долети като птица до нас, където и да сме. Като ще е откачено, поне... Затърсих прилики с мъртвите си обични. На единия си крак гълъбът имаше някаква ципа, като чорапче, на другия, сякаш се бе смъкнала - бос. Напомни ми за случка с мой дядо. Спомних си детството и обичите, и топлините там...

Мах на крило, птицата отлетя.

И повече нищо. Цял ден се навъртах там - нищо. Излизах, прибирах се - нищо. Надвечер нарочно обикалях кварталните улици, оглеждайки се за гълъб с обосял крак - нищо. Ни дух, ни лъх, ни мах. Не се появи. И днес го няма. Няма го, сякаш не е бил и не ме е гледал, и не ме е накарал почти да го погаля, и не ми е припомнил какво е у дома. Няма го.

Сякаш нищо не се е случило.

Но аз си искам случката, не се давам. Мисля си, че може пак отнякъде да поглежда към верандата и прозореца ми. Скришом, с един профил само. Или през рамо. Както прави човек, който не смее да иде някъде, където не е сигурен дали го искат. Минава, поглежда и... Не се показва.

Но третият ден е чак утре. Има време за случка.

Вратите и прозорците ми са широко отворени.

6 септ. 13., С.

(На снимката: апликация, изобразяваща светнал свят в очакване на случката. облаците са със silver line, както подобава, а вратата и прозорците на къщурката са отворени)

ЩАСТИЕ АНГРО

Казват, че човек си тежи на мястото.

Според мен изобщо не е вярно.

Когато е на мястото си, човек е лек - сещате ли се, онези измерени около 21 грама?

Е, това е цялата ти нето/бруто/тара тежест, когато си на мястото си.

Откъде знам ли?

Ами днес съм като перце!

 1 септ. 13.

ОТ МОРЕТО ДО КУРОРТА

Да бъдеш в Синеморец, а после - в Слънчев бряг...

То е като да смениш голямата любов, връхлетяла те, да речем, на разклонната възраст 33 г., с анаболен, лъснат, полумозъчен (а другото му "полу" е потентен), жиголо, когато си на
безпътната възраст 53 г.
Жиголото/курортът е атрактивен. Лустросан, наперен, одеждите - опнати на необходимите за целта места. Където нещо виси, е поприщипано, лифтнато и оСПАмено. Където нещо е поизлиняло и разръфано, е тунинговано, разкрасено с татуси. Жиголо, който мисли, че тениска е нещо, показващо безупречния му тен. Затова я сваля от гърба си само в леглото и винаги след прашките ти. Но първо цял ден е изпружвал би/три/четирицепси край някой от хилядите еднакви чадъри, затрупали пясъчната ивица. Пясъкът на нея е само в името й - не можеш да стъпиш на пясък, заринат е от тела. Те пък най-често принадлежат на руснаци, собственици на фитнеса, където жиголото ходи в свободното от занаята време. Когато работата попресъхне - между две смени на TUI, жиголото е в казиното (на същите собственици). И пръска осребрената ти 53-годишна носталгия по отминаващи женствености...

Да бъдеш в Синеморец, а после да попаднеш на Слънчев бряг...

Решаваш да се възползваш доколкото е възможно от положението и отиваш на клуб. Без друго си се загубила. Намират те услужливи диджеи и миксират вътрешностите ти и остатъците от съзнание с децибели. Коктейлът е усмъртителен и си търси кръстник. Friend with benefits те спасява от гларусите, които кълват и на оскъдните трохи от усмивката ти. Смляна, зората те изплюва някъде на брега. Оглушала си - и да има прибой, не чуваш. Отваряш очи в късния следобед. Стаята и съзнанието ти са затъмнени - някой се е погрижил. Благодариш му на ум, като се освестиш.

Била си _ Синеморец, оказала си се _ Слънчев бряг.

Вече почти помниш любовта от 33-ата, още дори не си зърнала силуета на 53-ата. Ти си на разпътната възраст 43, да речем. И трябва някак да се върнеш към тебе си. И да си го изкараш на курорта, който ти е крив, щото го помниш отпреди 20-25 г., когато и той беше море.
Преди да му направят лоботомия и да забрави какво е.
Спасение за него няма.
Спасението за лунатици като теб е лунапаркът му.

А нататък знаеш: от морето до курорта пътят е само един - обратен.
Ако все още имаш лято у теб.



28 авг. 13, С., не на моето място

КАК НЕ СТАНАХ ФРЪЦЛА

(По ярък спомен и избледняло основание)

Някъде към трети-четвърти клас стана ясно, че е крайно време вече да се ориентираш какъв искаш да станеш, като пораснеш. За момчетата изборът беше и кратък, и лесен (ако питате мен сега) - пожарникар/полицай, бачкатор, космонавт или "шеф като таткото на П.". За нас, момичетата, обаче, беше далеч по-сложно: това учителки, това фризьорки, модистки, висшистки, балерини, говорителки...

А мен хем не ме влечеше нито едно от тези, хем не знаех какво искам, хем знаех за какво не ставам (така де, кой става балерина след 4-и клас и след 40 кг?!), хем единствено висшистка звучеше някак по-така... "Как по-така?", заядливо питаха кандидат-балерините в класа ни, оглеждайки ме някак така... "Ами по-фукливо от останалото," не им оставах длъжна аз. От майките на съученичките ми само две бяха висшистки, и то едната май полувисшистка, ама за краткост и яснота и тя - висшистка.

Аз все общувах с по-големи от мен - шести-осми клас - и не помня как се заговорихме за това и аз казах, че си е фукня да си висшистка. Приятелката, дето вече беше "подготве" в Английската, ме светна покровителствено, че висшистка винаги мога да стана, ама най-добре е да стана и фръцла. Реших, че нещо ме занася. Фръцла ми звучеше нещо като пръдла, още повече написано, пък аз обичах да пиша разни неща. Ами да, сравнете ги само: къде е "ВИСШИСТКА", къде - "ФРЪЦЛА". "В комбинацията е гениалното", настояваше приятелката ми, а тя вече ме беше научила на белот и на разни още неща, които ми носеха блесналите от завист погледи на съученичките в даскалото. Имах, значи, основание да й повярвам.

Известно време обмислях казаното от нея и се ослушвах да събера още сведения по темата за успеха на фръцлата. После дойде ваканцията и ластикът, федербалът и охлузените колена, и омалелите обувки, и първият сутиен... Забравя се изборът какъв да станеш, докато ей така ставаш каквото те свари.

Един ден в началото на новата учебна година следобед пак се събрахме у онази приятелка от Английската и се сетих да я питам по-конкретно какво е да си фръцла, с какво се занимава, какво прави една фръцла.

"Ами, прави добро впечатление!", отвърна тя, както беше лафът тогава. И ми показа едни корекомски чехлички на майка й. Даде ми ги да ги обуя и каза, че това е първата крачка да стана фръцла. Другото било да се гримирам и обличам модно и винаги да гледам отвисоко, което онагледи лесно в случая, понеже бях с чехлите на токчета. "Третото, и най-важно," обясни тя, докато аз се гледах в огледалото в антрето им, яхнала корекомските чехлички, на които едва се крепях, "е как се държиш с момчетата." От успеха ми в общуването с мъжете зависело изобщо да съм добре "в тоя живот". Така се изрази, а на мен нищо не ми беше ясно - момчетата в класа само ни боцкаха с карфици и ни криеха флумастерите. Към такова поведение каква толкова успешна нагласа можеш да имаш?! Тя обаче ми обясни набързо как да гледам момче, което харесвам, как да се фръцвам в последния момент и как да изглеждам недостъпна, но да бъда достъпна, като същевременно си знам цената. Много ме обърка, а това с цената никак не ми хареса. Представих си се изтипосана на рафта, като онази кукла, за която плаках та се скъсах преди две години - на висок рафт в Нармаг-а, гледаше отвисоко, имаше сенки на очите и беше с етикет, за който мама каза, че е с недостъпна цена. Не исках да съм недостъпна като онази кукла - на нея никой не й се радваше, за нея само плачеха понякога.

А приятелката ми продължаваше да обяснява:  не трябвало да говоря много-много, но когато момчето ме попита какво искам, да съм бъдела пределно ясна: "Не е нужно да ми сваляш звезди. Но трябва често да ми правиш подаръци и комплименти.." 

Не дочаквам нататък.

"Искам си звездите!", едва не реввам аз и хуквам объркана и засрамена, да не види сълзите ми...

Тичах към дома, изкълчих си крака на корекомските чехли, за малко да падна, захвърлих ги някъде и тичах, тичах, до нашата улица, а то беше в съседния квартал чак. За пръв път тичах толкова. Спрях се при входа и останах така, докато затихне хлипането ми.

Беше притъмняло и не съм сигурна от какво - от сълзите ми ли, от звездите ли, но като вдигнах поглед, горе нещо блещукаше успокояващо.

(Споменът се върна рязко и типично филологически - от репликата на обслужващ персонал, заявил категорически: "Никаква кукла не си ти, си фукла!" Не по мой адрес, разбира се, аз успях само с висшистката криво-ляво.)

(На снимката - протитип на куклата, която нямах. Ако бе по-достъпна, може би щеше да е по-лесно да стана фръцла, знам ли.)

22 авг. 13, С., на моето място