ДЕТЕТО И СВЕТЪТ

Когато беше на 3 г.,
кляках до него, за да виждам света с неговите очи.
Когато е на 13 г.,
обувам токчета, за да виждам света с неговите очи.
То расте.
Аз съобразявам ръста си.

Светът си остава на нивото на очите.

С., 10-12-15.

ШОТ СТОРИ

Нямало едно време...

А през топлите месеци изобщо нямало време, когато пейките да бъдат оставени на спокойствие да си гледат пейчестата работа. Непрекъснато им се навъртали всякакви, сядали или стъпвали по тях, намирали се на приказка или на мълчанка, на табла или дори на шах. Патова била ситуацията - по дъските на пейките рисували или чегъртали букви, но не ги оставяли и за миг сами,  да прочетат посланията или да разгледат татуировките си. Шум, народ, групи, ята, глутници - по цял ден. Ще речеш, нощем поне си отдъхвали и си правели я пижама парти, я вечеря на улични лампи, но не. Не ги оставяли на мира - току легне някой да спи на тях, свие се под тях, кацне на облегалката и...

А пейките и те душа носят. И те жадуват да останат насаме, да се отпуснат, да се видят със свои, да побъбрят спокойно, а защо не и да се повеселят.

Едва когато дошъл ноември, дошло и приказното време. Време на дълги сенки и къси дни, на забързани крачки и коси погледи, време на празни алеи и тихо, време на изстинали плочници и осланени листа. Това вече било тяхното - на пейките - време. Най-сетне си отдъхнали. Започнали да се събират, да си ходят на гости и изобщо да ходят коя където иска, необезпокоявани, необитавани, нередени от никого.

Живнали.

Разбира се, открили и театралния сезон. Сега всяка есенна сутрин отбрана публика се събира на най-новите постановки, притихнала и почтителна, зажадняла за култура.

на сн., л.арх., пълна зала на премиерата на "Пейка", по Гелман, със звездите на парковата трупа, утринна постановка,

С., 7-11-15

ОПАКИ ПРИКАЗКИ

(политическа приказка)

"Мечтая да заспя за сто години, като онази другата принцеса, от приказката. Не, не заради принца, който ще дойде да ме събуди, той така или иначе няма да ми се размине. Иска ми се като нея да отворя очи и всичко отдавна да го няма. Царството да е обрасло в храсти и дървета, из него да бродят само зверове и да го оглася само птича глъч, а царят и царицата - деспоти такива! - да са мъртви. Да са мъртви и всички царедворци, тези ужасни слагачи!..."

В такива мечти се била унесла девойка с принцесешки вид, будна гражданска съвест и склонност към решаване на проблемите насън... Когато на пътя й изскочила жаба.

"Ами ако това е принцът, от приказката? Я да нацелувам жабата, да се обърне на принц и да му кажа да не бърза да идва да ме буди, докато не измрат всички царедворци, до крак!"

И като започнало едно целуване на жабата...

Опака поука:

Всяка приказка е добра, щом ще има целувки за жабите.

С., 6-11-15

КУ-КУ-ХАЙ 41

Дърво къпе есенна сянка
в зеленото море.
Жалба за младост.



С., 4-11-15

NO-ЕМВРИ, 3 ДЕФИНИЦИИ

Запасяване на дробовете със слънце
и поръбване на душата със златно
е ранният ноември.

Рахатно време за бездомните
и надежди на припек
е ранният му следобед.

На една кука плетена
и рехава примка за есента
е.

3-11-15, С.

ОПАКИ ПРИКАЗКИ

имало едно време едно зелено човече. зелено било, щото било зелено, ама и щото било човече. грешни книжки ли чело, не знам, но зазавиждало на незелените човеци. на един - че е син, на друг - че е оранжев, на трети - че е трети. завиждането му пораснало повече от него. то си останало човече дребно, но с пораснал апетит. започнало да яде човечето незелените наоколо си. надявало се тайно да се оцвети по-различно, поне на места. ядяло наред, безредно и безразборно. наедрявало все повече, все повече се надувало... не знам дали пораснало, защото спрях да му обръщам внимание, но наскоро някой спомена, че чул голямо пук.
и ей на, вярно се оказа.

С., 12-10-15

МИГРИРАЩИ СЮЖЕТИ

Имаш наследствена къща на кьоше в малък квартал в голям град. Партер, етаж и таванско. Семейството се разраства, лятото поработваш по хорските ниви или на гурбет, спестяваш, вдигаш втори етаж. Синовете порастват, отваряте на партера бакалийка. Потръгва. Цаните двама работници от село, дошли в града да търсят работа. Закрепват се и техните семейства. Идват и роднините им да живеят и работят в града.

Пълни се градът с хора. Процъфтява строителният бранш. Идват предприемачи с предложение, на което не можеш да устоиш. На мястото на къщата ти вдигат кооперация на пет етажа плюс два тавански, с по три апартамента на етаж, с няколко подземни гаража и магазин. Като собственик на парцела получаваш трите жилища с най-добро изложение и разпределение, магазина и три гаража. Два от гаражите отдаваш под наем на новонанеслите се, закупили жилища, но без гаражи. Магазина въртите със синовете и снахите. Внуците изкласяват, вземат категория С+Е и започват да ви снабдяват със стока и от съседни държави.

Бакалията вече е денонощен супермаркет, изнемогвате. Идва голяма търговска верига от централна Европа, прави оферта, която не можете да откажете, купува магазина ви и на новия хипермаркет слага логото си. С парите пращаш внуците в централна Европа да следват и да се уредят, а синовете и снахите си купуват на безценица порутени къщи в селото, откъдето са купилите си апартаменти в кооперацията, построена на мястото на къщата ви. Стягат къщите, в пристройките оставят едновремешни акценти и врътват селски туризъм с изпращаните им от децата в централна Европа жадуващи за корена туристи.

Пенсионираш се и живеете с жената в най-малкия от трите апартамента. На баба и дядо колко им трябва - 50 квадрата, асансьор и магазин наблизо. Другите два отдавате под наем. На чуждестранни студенти. Кварталът е елитен, сградата - ново строителство, на комуникативно място, а това оскъпява жилищата, не са по джоба на нашенеца.

Един ден слизаш в гаража, ползван вече само като мазе, понеже отдавна не шофираш, и попадаш на някаква кутия с недигитализирани снимки. Двама възрастни на прага на къщурка на някаква павирана уличка, до бордюра - дръвче. Има нещо смътно познато в лицата и мястото, не можеш да си спомниш откъде. Разравяш още снимки. Някакъв младеж пред същата къща, младоженци пак там, предишните стари и младежът плюс жена на прага на родилно, в ръцете - вързоп с бебе... Спомняш си. Нещо стяга гърдите ти и точно преди да посегнеш за мобилния, от теб се откъсва с въздишка душата ти.

* * *

На недигитализираната снимка, л. арх., обитавани от духове мазета.

21.9.15, С.

КУ-КУ-ХАЙ 40

Над контакта в стаята
зависнал паяк.
Контактуват мрежите.

20-9-15, С.

ШОТ СТОРИ

Бяха минали първите седем на Септември.
Мнозина вече го гледаха укоризнено, а някои и съвсем открито недоволстваха. Я колко голям бил станал, а само игрите гледал, тичал навън до късно и още не можел да казва хубаво "р"! Последното хич не можеха да му простят. Голямо и сериозно момче, а да не се научи вече, роптаеха, кое време стана!

Една сутрин се събудиха, а Септември никакъв го няма. Тук Септември, там Септември... Къде ли не го търсиха, няма го.
Избягал беше. Не искаше да казва "р" и това си е.

Къде избяга ли? Ами къде, по морето.
На което казваше "моето".

(сн., л. арх., на босоногия беглец Септември обувките)

9-9-15, С.

ШОТ СТОРИ

Разправят, че мравката можела да носи до 50 пъти по-тежко от нея. Приказки! Мравът го прави, той носи товара, той опъва каиша. Мравката, като всяка истинска женска, застава зад мъжа, дава му сили, като го насърчава, показва му пътя и му казва "Браво!". Такъв е редът, откак свят светува. Другото са приказки.

(на сн., л.арх., благодарен мрав, отдавна понесъл цвете на своята мравка)

7-9-15, С.

ОПАКИ ПРИКАЗКИ

Имало едно време един италианец, живеел в Пиза.
Имало едно време една кула, и тя живеела в Пиза.
Италианецът от Пиза бил, естествено, шикарен, наконтен - борсалиното му борсалино, кърпичката - в джобчето на сакото, лъснатият чепик Класа!
Кулата била стройна, висока, забивала се уверено в небето, вдигнеш поглед, заслониш очи - върхът й се не вижда.
Един ден италианецът доближил до нея, понечил и той да погледне нагоре, да види докъде стига тази ми ти прочута кула. Извил врат, вдигнал глава, но не щеш ли - паднала му шапката.
Разбира се, един истински италиански джентълмен без шапка не може, а и започне ли нещо, довършва го, затова помолил учтиво младежа до него: "Дръж ми шапката за малко." Младежът обаче, наследник на древен сицилиански род, отглеждащ свои кози (на ит. коза ностра), бил сприхав и кибритлия. "Пука ми на шапката за твойта шапка", рекъл той и за доказателствен материал изпуцал с пистолета си.
От вдигналата се гюрултия кулата се смутила и решила да погледне какво става. Навела и тя глава към шапките долу и...
Оттогава кулата в Пиза е наклонена,
а италианците последно си свалят шапката (и чорапите).


20-8-15, С.

ПЕРСОНАЛНИ ПЕРСЕИДИ

Чета на таблета в тъмното вън.
Доближаваш отзад,
дъхът ти е зад врата ми.
Буквите оживяват.
Първо стават по-ярки,
като за двама.
После се размазват,
разтичат се
надолу.
"Четенето вярно било наслада",
казваш някъде отдалече,
отзад, отдолу,
докато звезди на рояци
се сипват
и тихо си падат
по нас.

14-8-15, С.

ПЛАЖНИ НЕВОЛИ

"Що е твойто тяло яло?
Да не би пък агне цяло,
от Гергьовден та до днес?"
Вдига вежди с интерес
млада дама със финес
към огромна топка "мен",
сложил знаци на ерген
и спасител плажен в криза.
И да видиш как туй тяло,
под чадъра й влетяло,
се спаружи и изниза
другаде да търси криза,
но да е с по-ниска миза.

10-8-15, С.

КУ-КУ-ХАЙ 38

Криле в очите -
лято на простор
е август.

12-8-15, С.

ПЛАЖНИ НЕВОЛИ

Да, знам, че така не може,
знам, че така не бива...
Ето, шапка си сложих,
макар да не ми отива,
и с много крем се омазвам,
цяла, и зад ушите,
и щом мама така казва,
под чадъра седя скрита...
Уж за всичко ги слушам,
но тате пак лошо гледа.
Видял ме е как мушвам
на сянка и сладоледа -
под плажната кърпа на бате,
понеже е най-голяма.
Но бате седна на нея...
И сладоледа го няма.


5-8-15, С.

ОПАКИ ПРИКАЗКИ

Близо до нас живееше една топола. Висока, коронеста. Много обичаше да разказва приказки. Вечер, когато кварталът се умълчеше, можеше да се чуе шепотът й. Разправяше за чудни места, за далечни морета и безкрайни полети. Сигурно знаеше за тях от птиците.

Загърната в зелените си воали, тополата се боеше до смърт от задаващото се есенно разголване . "Всички щe видят, че в клоните ми няма нито едно гнездо. И кой тогава ще слуша приказките ми? Приказките на едно самотно дърво? Никой. Ще си рекат - небивалици! Хората вярват само на очите си."

При първата по-силна есенна буря, още преди да са опадали листата й, тополата си отиде. Никой не бе чул гръмотевици, но на сутринта дървото бе рухнало, разцепено на две като от гръм. Ако се заслушаше човек, би дочул как листата му още редяха приказки за чудни места, за далечни морета и...

"Сега хората ще разказват приказки за мен!", помисли си тополата, миг преди листата й да се умълчат.

(на снимката, л. арх., приказен спомен от топола)

4-8-15, С.

ОТ ШАПКАТА

СЛЕДИТЕ
Различни са. Има спомени, чиято следа е като на усойница в пясъка - виждате вълните, но не и нея, а краищата на следата се размиват, като заметени от опашката й. Такива безкраищни спомени са най-подвижните пясъци. Други спомени оставят следи като от пиле в калчища - безкраен пъзел от посоки, всяка, водеща наникъде, следва спънато връщане назад или забиване на нокти в земята, за опора. Такива тънкокраки спомени са най-кресливите. Понякога пък следите на спомена са като заешки лапи в снега - аха да усетиш пухкавото, и изчезнат. Докато ги откриеш зад другия храст, съвсем си се смръзнал.

Лично аз най-обичам едни следи - сенки от крило на пеперуда. Имало спомен, няма спомен, и следа от спомен няма, само сянка минава по лицето ти.

АДРЕСИТЕ
Веднъж ми се прищя да ида при един спомен. Помислих си, че би било редно спомените да имат адреси. Примерно: "Ул. "Неделя", 33-и РД, 20 ч., масата в ъгъла, нашият бар". И готово - обличаш се, тръгваш, отиваш. Стоиш две питиета време и се прибираш, кротнал и доволен като след прелюбодейство.

Неудобството при тази идея за подреденост е, че кризата често удря кепенците на заведения и локали, и дори да знаеш точния адрес, следващия път можеш да попаднеш на нечий чужд спомен.

КРАЯТ
Колкото повече се въртиш около някой спомен, колкото повече го къташ, поиш и храниш, колкото повече го тъпчеш с времето и мислите си, толкова по-натежава. Наедрява, надува се, надува се, докато неочаквано се пръсне. Никога не си сигурен - от висок холестерол или от газове.

Имало спомен, няма спомен. И помен не прави.

(на снимката, л.арх., зародиш на страшен спомен)
2-8-15, С,

ХОРА И ЛИЦА

има такива хора в живота ти
дето влизат у теб
и правят разни неща

или нищо не правят

засядат някъде,
пресядат ти,
не можеш да ги махнеш,
защото не  можеш да ги намериш -
нямат лица,
само някакви черти,
които си забелязал,
а другото не си

хора без лица
Лицето Х. или Лицето У.

а огледалниците им,
снабдени с лица, са вън -
срещаш ги понякога
и се чудиш какво общо имат
с онези вътре

нищо общо нямат,
казваш си, има някакво объркване

лица без хора

тези вън ти съобщават случки -
лица от новините.
с тези вътре си играете на случки,
докато пораснеш.


С., 28-7-2014

ШОТ СТОРИ

Имало едно време една Ева - хубава и местна, разправят из притулените балкански махали. (Щото тя Ева не е изолирано райско понятие, някакъв елитарен концепт, наложен свише на долната земя, ясно е.) Та, имало едно време една Ева и тук. Всичко текло по мед и масло, още от напролет си ходела дибидюс из двора и си свиркала. (Понеже не знаела, че е гола, та да й подсвиркват другите.)

По Петровден обаче станала ябълката... Минели ли край двора, на прегладнелите ергени им щръквали адамовите ябълки от преглъщане. Първо обрали клоните, нависнали през стобора, но една нощ един се прехвърлил и вътре, и станала тя каквато станала.

Тук версиите на местните се разминават. Според някои за всичко бил виновен най-малкият брат, щото накрая и той заспал, но по-мъдрите друго рекли: "Природа е това, не можеш й се меси! Орехите чак есенес стават, къде ще пазиш със зелени орехи ябълка Петровка!"

Ева, както му е ред, била пратена - добре облечена - някъде вдън села роднински, за назидание. А ябълката полека-лека изсъхнала, за утеха на тримата братя, които дружно и с облекчение я отсекли наесен. Последната ябълка, съща евина глава - дребна, свита, почервеняла от срам - тупнала на дръвника. (По тези краища френски не говорят.)

И понеже не била хубава, яли я червеите.




А., 23-7-15

КУ-КУ-ХАЙ 37

По затоплените керемидени покриви
шкембести котки.
Май е плод на изветрял валериан.

13-5-15, C.

АПРИЛСКИ ИКАРИИ

Качваме се по стълбите на подлез
аз и гълъб.
Никой от нас не лети.
(Не знам какво е
неговото оправдание.)
Изпреварвам го.
На разминаване почти долавям каква е
неговата мечта.

на сн. небе без мечтатели
С., 28-4-15.

КУ-КУ-ХАЙ 35

Обаждаш се всяка пролет
редовно
като стар ревматизъм.



23-10-15, С.

КУ-КУ-ХАЙ 34

Обезкървени мартеници
по клоните -
тъпа е сабята на рицаря Март.

С., 7-8-15

14 ФЕВРУАРСКИ ХЕЙТ ИЗРЕЧЕНИЯ + 1

Любовта не е после, не е утре, не е на лято.

Не е панделка, не е връзка,

за кордела не съм сигурна.

Любовта не е до поискване, не е пратка, не е на приносител.

Не е на тъмно, не е на свещи,

за пламък не съм сигурна.

Любовта не е в бутилка, не е в целофан, не е в пакета.

Не е без примеси, не е кристална,

за чуплива не съм сигурна.

Любовта не е червена, не е плюшена, не е балон.

Не е съдбовна, не е кармична,

за магия не съм сигурна.

Любовта не е есемес, не е чат, не е имейл.

Не е нараняване, не е взлом,

за болка не съм сигурна.

Любовта не е заедно, докато..., завинаги.

Не е гаранция, не е сделка,

за обещание не съм сигурна.

Любовта не е място, не е време, не е срок.

Не е излитане, не е гнездене,

за домуване не съм сигурна.

Любовта не е говорене, не е предел, не е декларация.

Не е шумна, не е приказлива,

за тиха не съм сигурна.

Любовта е.

С., 13-2-15

КУ-КУ-ХАЙ 33

На Х.П.


Ароматна пръчица -
шиш фламбе
на страстите ни уикендови.



С., 7-2-15

ФЕВРУАРСКА МРАЗИТЕЛНА

Колата ми под калпак - от сняг.
Дори под цяло одеяло - бяло.
Минавам край нея - брр, студ! - не смея
да разривам сега, ще почака снега.

Тогава съзирам на капака, отляво,
където винаги е мястото му било,
сърце едно,
драснато вещо с два щриха,
на игра, а разтупква моето - иха!
И уж бе от студ примряло,
а не чака да поникнат въпроси -
как така тук си, сърце, от кого си? -
то вече знае, стоплено, засияло,
нарочило автора свой -
той е, той!
Че кой друг може да е?!
Ясно е като две и две:
най-сетне се е престрашил!
Ама не е ли наистина мил!...

И с пролети, шурнали в вените,
правя крачка-две, от големите,
когато не щеш ли на съседна кола
малко по-нататък на тротоара,
(а тя е дори по-стара),
ме спъва подобна - душепрободна - картинка:
сърце като за снимка.

И колко му трябва на мраза февруарски
от гума до гума, по съседски, клюкарски,
перките ми зиморничаво да свие
и с надеждата пак да ни мине на "вие"...

Да, за всичко виновен е климата.
"Нищо лично!", намига ми зимата.



С., 10-2-15

КУ-КУ-ХАЙ 32

подухна южняк, застинал,
на покрива петелът аленее
в свян и ръжда.

















С., 28-1-15

АБЕ, Ш`СЪ ИЗКАЖА

Мен насилието ме прави безсилна. Безсилна да чувствам, да мисля, безсилна дори да говоря (обикновено на доста високо ниво владея това да приказвам, без да мисля). Насилието обаче ме прави немощна, неспособна на реакция. То това му е работата на насилието, май, да те обезсили.

Ами не съм Шарли, не. И всички не сме, колкото и да не обичам обобщенията. Не сме Шарли, не, по нашите краища си имаме Чарли. Чарли е едно доста обичайно име за куче. Кучето е най-добрият приятел на човека. "Чарли, дръж! Чарли, седни! Чарли, млък!" Чарли е верен на традицията. Че куче, което лае, не хапе. Чарли е верен приятел. На стопанина си. Чарли лае силно и много. Лае по всичко живо, най-лай му задават профучаващи край него колела и коли. Това е атавизъм, разбира се, днес кервани няма.

Да, не сме Шарли, макар че онази вечер БНТ аха да стане. Пусна (както едно време по НГ "пускаха" банани, ех, славни времена бяха!) документален филм за съдебния процес срещу изданието "Шарли ебдо" от 2008 г. Излъчен бе в петък вечер от 22 ч., точно след "Панорама", което според приятелите ми медиаведи си е праймтайм. Филмът е "Тежко е да си любимец на глупаци" и е стотина минути чисто върховно удоволствие. Чудесен филм. Чудесен! Гледайте го, непременно. Гледайте го, колеги журналисти, слушайте го, колеги преводачи, господа юристи, на всяка цена го вижте! Щото като гледаш тоя филм, усещаш какво е да си с крила. Вярно, за кратко, за стотина минути, ама кой ти ги дава! А, да, БНТ, благодаря. (И тя не е Шарли, но понякога и Чарли спира да бъде, и в такива моменти дори далечна волтерова Франция ти се струва мааааалко по-близка.)

Да, аз съм Чарли. Като ме бият, подвивам опашка, като ми подхвърлят кокал, припиквам нечий крачол от радост, като се разлаят съседските кучета, меря и аз вой (бой мери Шарли, разбира се).

Обаче на моменти, оскъдно кратки и съвсем редки, след като съм прочистила добре гърло, а стопанинът спи, вече несмущавано, когато небето над главата ми се е прояснило, тогава и пред погледа ми се избистря и ми светва. И почти съзирам родовата си връзка с Шарли. Или видова беше? Не съм сигурна. Все пак аз съм само лингвист, разбирам от езикови връзки и знам, че демос и демокрация се родеят, ама знам и че се родеят демос и демотики. И когато някой заговори за неща по-висши от кокала, това е един друг език. Там прегласът е Ч/Ш и трудно го разбирам.

Но усещам, усещам с всяка клетка на тялото си, че всичко е до педигрето - и кокалът, и крилете.

11-1-15, С.

(линк към анонса за документалния филм по БНТ: http://bnt.bg/filmi-i-serialii/izbrano-za-sedmitsata/tezhko-e-da-si-lyubimets-na-glupatsi)

ПООТРАСНАЛИ ПРИКАЗКИ

...То кое време вече стана, колко голям  Алек стана,
но има-няма, през ден-през друг ще рече
с непораслото си гласче
(с пораслото само нарежда,
не ми оставя и трохица надежда):
"Приказка има или няма вече?"
И понеже уж се уча да казвам "не",
но още има какво да се овладява,
надделява малкото диване.
"Приказка ли? Добре...

Имало едно време една баба и един дядо..."
- Що пак за тях?
- Ти откъде знаеш за кои?
- Добре, давай.
- Те си имали мотор. Но не какъв да е, а с три гуми.
- Няма такива мотори! - уж да се унася, но е готов да спори на нож.
- Ти ще кажеш! Не си виждал, ама то има - мотор с кош!

Имали го още от войната, когато били млади. Моторът с кош бил зелен, макар зеленото вече да било останало само в спомените им, купен на безценица от един изпаднал германец, който искал да избяга на север...

- Защо на север? Нали всички бягат на запад?
- Не всички, само глупавите. Ама ако ще ме прекъсваш... На север е много по-хубаво. Може да бил изпаднал, но не бил изкукал оня германец.

И така, искал да избяга на север. Но селото на бабата и дядото било почти на Дунава, а през реката може с моторница, но с мотор не става. Затова той им го продал срещу две шишета ракия - едното да се сгрява, другото - за салджията.
Бабата и дядото били много доволни - ще могат да си джиткат насам-натам и да опознават следвоенната родина. Бабата била много бойна мадама тогава, в нашите късни времена сега на такава ще речеш бабеса. Научила се да кара мотора на три колела и често въртяла кръгчета сама из селата, за смайване на децата, за смях на женорята и за засукване на не един и два мъжки мустака.
- Е, как така - за мустаци?!
- Ама ти още ли не спиш! - сепвам се аз, усетила, че съм се отплеснала повечко в метафорите. - Хайде, слушай нататък, не остана много. И заспивай по-бързо вече! И така...

Бабата и дядото вече били стари, превалили отдавна билото на живота. По онова време и лятото превалило било, задавала се есен, моторът на мотора с кош отдавна бил изпял своята песен, но от време на време те го подкарвали. Тъй и сега. Съседът и дядото бутали, докато бойната баба го запали, после дядото, в спомените си същи левент, почти в движение, се качил в коша. Ей ги, потеглили покрай жлътналите се ниви, все покрай гората, към реката. Ветрецът вейнал забрадката на бабата както някога, тя унесено понатиснала повечко газта и аха да стигнат реката вече, когато на един по-кос завой... "Стой!", викнал дядото, "нещо стана." Моторът изхъркал и спрял, килнал се на една страна, на тая към коша, за зла беда. Оказало се, че спукали гума. "Ти си виновен!", викнала бабата. Виновен, невинен - белята била станала. Какво им оставало...

- Ами да откачат тоя кош и да се приберат с мотора, - предлага Алек. (Явно няма да се спи.)

- Ами да, ама другия път ти ще разказваш приказките, щом ги знаеш!

Бабата била бясна, искала да зареже дядото насред нивите - да се оправя както може! Накрая все пак се смилила - какво ще прави сама у дома, кой ще й хапва гозбиците, кой ще й наглежда пилците, и кой ще й кърши хатъра, като дърпа юргана към свойта гърбина на зима? Качила го отзад на мотора и се прибрали по живо, по здраво. Стъпи меца на клонче и - пук! - приказката завършва тук, финализирам аз почти авангардно.

- Е, не, а с коша какво е станало?
- Какво ли...

Кошът, оставен сред нивите до гората, обраснал с треволяк и една двойка щъркели се заселила в него току пред есен. Кошът много приличал на гнездо, но бил далеч по-широк и по-удобен, с кожен салон... А и бил в ниското, край реката, да не се морят да летят надалече и нависоко. Те били два стари щъркела, тази есен нямало да отлетят на юг. Кошът им дошъл идеално.

И добре че пръв го зърнал старият щърк, та щъркелицата била доволна и благодарна, иначе кой знае какво натякващо тракане на клюн щеше да оглася реката, та да разпъжда всички жаби в околността и да си умрат от глад.

- Ама в кожен салон... -
удря на финалния ми акорд най-последния тон
поотрасналото ми момче
и заспива вече.



6-1-15, С.

ОТ ШАПКАТА

ЗИМНИ СРЕДИ


***

Коледните и януарските безкрайни празници имат и една-две приемливи страни. Хлябът и виното.

Замесването, втасването и печенето на пита ти връзват погледа на възел - кога сколасват нечии чевръсти ръце и - абракадабра! - хлябът е в пещта, после, обиколил нивата, ей го на масата. В центъра на всичко това има магия. И паричка.

Разчупеният хляб е благодатната среда за меко и топло доволство в протяжните следобеди, преливащи във вечери, а разлятото вино притъпява нечия липса, облажва погледа. На хляба мекото и на каната дъното - това е амплитудата на движение на всеки познавач и умел гълтач на сезони...

Както би казал средностатистическият латинец или странящият от евфемизмите сексолог: Dulcis in fundo.

***

***

Етерът е смръзнат. Вледеняват се и най-летливите неща - вкочаняват се мисли и заплашват да разбият главите ни, вкоравяват се желания - ще ни проснат по гръб... А си помислил нещо, а се е втвърдило и те е халосало.

Надвисват като прозрачни висулки криви сметки, тайни помисли, грандиозни планове, скрити желания. Опасността е на всяка крачка.

Сигурно така е било в началото на ледниковия период, когато всяка непремерено едра мисъл вместо да си отлети из етера се е вледенявала за миг и се е стоварвала премазващо отгоре. Мамутски желания, динозавърски кроежи  - огромни ледени блокове. Изразът "внимавай какво си пожелаваш" е въглеродно датиран от ледената епоха (1, 2, 3...).

Бележки:

среда - 1. нещо в центъра, средищно, респ. основно, същностно; 2. (по Wiki) среда на обитаване, част от обкръжението на организма; тя е определяща за функционирането му; в средата на всеки организъм влизат множество елементи с органична и неорганична природа; всеки вид има своя собствена среда, човеците клонят към посягане към чужди среди, но и към чужди начала и краища също. 3. среда, регионално, ед.ч. от "среди", название на ден от седмицата, но при този преглас отпадат някои същностни рими.

Dulcis in fundo - ужким латински, приблиз.: "Сладостта е на дъното."

етер - използвано в смисъла си на невидима/въображаема среда, син. ефир

на сн. - средно разположен гръбнак на покрив, току преди ледената епоха да го сполети

4-1-15, С.

РЕТРОСПЕКТЪР

На прага ми с години упорито идваше едно момче.
Сменях праговете от време на време,
да не ги изтърка.
То ми носеше цветя и наръчи лалета.
Защо толкова много - питах аз,
колкото да кажа нещо,
когато не развявах неблагодарността си.
Лалетата не са като другите цветя,
лалетата си ти - никога не са много, казваше
момчето, което посивя вън от прага ми,
а аз не забелязах
кога и лалетата го последваха.
























30-12-14, С.

ШОТ СТОРИ

Поп пика не е нищо по-различно,
от вале,
проболо сърцето на дама купа
отдавна, отдавна...
а после забравило случката.
И сега той е стар, с брада
и ръждясващо нейде оръжие,
а тя -
потънала в сърдечни спомени,
и купест треволяк.





(на сн., личен архив, НУ за една печеливша терца)

21-12-14, С.

ИГНАЖДЕНСКА ПРОБУДНА

Теб те няма изобщо,
теб те няма съвсем.
Пускам мисъл нарочна
да те дръпва към мен,
шал на ласо увивам,
мятам примката вещо.
Тръпката ли изстива,
или пък друго нещо...?
Не че някаква драма
тук завихря се с мен,
но без теб хич ме няма,
а със теб съм съвсем.



19-12-14, С.

МАЛКО МЯСТО, КЪСО ВРЕМЕ

Тези дни навърволени
декемврийски, подзимни,
предколедни,
твърде кратки, твърде сладки,
ароматни, захаросани,
джинджифилени,
изтипосани
като гирлянди за украса -

за нас са,

да ги джурнем във чаша,
да ги пръснем на маса,
под юрган миг да свием,
с чай надеждата да допием
до дъно,
да им се галим сънно,
реда им да сричаме -

да се учим пак на обичане,

че то за кога не остана,
че то повече няма,
двете ми длани в шепи да свиеш,
снежни, копнежни...
и ето я, литва -

най-кратка, най-сладка, най-чиста молитва.

С., 17-12-14

бабини десетини

сън сънувах, чудесен сън, три пъти се будих, три път исках още да го сънувам, три пъти историята продължаваше насън
сънувах мен и теб, нас няма, затова така се изразявам
и прегръдки сънувах, от онези дето всичко е вплетени ръце, и длани, и пръсти, и не знаеш кои чии са, и не знаеш себе си ли галиш, или другия, ама то е едно и също, то

сънувах мен и теб, съня за нас сънувах...

...баба имаше десетина неща, които все повтаряше в годините
едно от тях беше, ако сънуваш нещо лошо, да не го разправяш поне до обед, да не чуел Дяволът, пък да му хареса лошотията, че да вземе да ти я направи,
ама и хубавия сън да не разправяш, че можел да го развали

баба нямаше съвет как и кога да разкажеш хубавия сън, за да го чуе който трябва

от онези неща, които баба казваше, помня още, че ако нещо е драснато, то ще стане, ама ако много искаш нещо, ти сам го драсваш
та, затова не разказвам съня, само драсвам тук
ти, ако разчетеш драсканицата, спомни си съня ни

че деветините отдавна минаха

С., 11-12-14

ПТП

Ти докато чакаш,
да ни дойде времето,
аз на светофара
сгазих му червеното.

И сега да бързаш,
колкото си щеш,
времето зелено
няма как да спреш.

С., 10-12-14

ЕСЕНТА СИ ТРЪГВА (AUTUMN LEAVES)

(в 21 изречения и илюстрации)

***

Есента е кратка като следобедна дрямка -

докато се усетиш, изстинали ти босите крака и летните помисли.

***

Есента е слаклайн на непрелетните птици.

***

Есента е игра на топло - студено за възрастни.

***

Есента е чайки на котва, гара домуване;

равноденствие и едно наум е есента.

***

Eсента е порастването на децата,

наколното жилище на оцветен в топло спомен.

***

Есента е черно на сиво, натюрморт с живо.

***

Есента е хлопнати кепенци,

обърнати навътре очи.

***

Есента е капката, запълваща чашата ти,

точната мярка, достатъчното.

***

Есента е надвиснало минало, катедрална заявка.

***

Есента е бавната наслада

да събличаш чужди дрехи

и свои кожи,

под съпровод на вятърничав щрайх.

***

Есента е нова мода; равнис, свери си часовника.

***

Есента е да ти палнат клечката,

пожарището на кротостта е есента.

***

Есента е и аранжиментът, и съпроводът,
интонационна среда е есента.




***

Есента е подвързията на всесезонните ни желания -

пъстра, мека, мамлива,

капанът, в който да паднеш на драго сърце.

***

Есента е отговорът, рецептата,

диагнозата и лечението е есента.




***

Eсента е хвърковата, летлива, справедлива,

равен брой излитания и кацания.





***

Есента е ars и арсен,
изкуство и изкусност е есента.





































***

Есента е поне две в едно -
и писмото, и бутилката, и упованието.





***

Есента е илюстративен материал
за въображението.











***

Eсента е заровени в небето жълтици.

***

Есента е желязната завеса,

отвъд стига само най-жилавото или най-зеленото.

1 октомври -1 декември, 2014.

КУ-КУ-ХАЙ 31

Баба гледа
как расте детето на детето й.
Времето се гледа как минава.

ОТ ШАПКАТА

***

Опитвам се да си направя албум с есенни снимки, съвсем непрофесионално, с подбрани кадри от нещата, които съм щракала през последните месец-два. Нямам професионален апарат, нито полупрофесионален, а пък ми се иска да покажа снимки по-така, не просто така. Едно време му се викаше "нагласена снимка", сега му викат "постпроцес", т.е. не са вече прости нещата. Но явно не са и за прости. Програмката, която имам и която използвам, за да поизрежа снимките, казва, че стандартното е снимката да е в размер 4:3, но като се опитвам да режа по стандарта, това, което не ща да е вътре, някак все остава, неизбежно е. Има и вариант 5:8, който по ми допада като размер, едно време много го тропках Пайдушкото, но не знам няма ли да се изложа, да не излезе твърде просташко... А има и вариант "ръчно" да изрежа, което вече е съвсем по вкуса ми. И, разбира се, нищо общо с професионалния стандарт.

Такъв е механизмът на работа на лаика - вре се да направи нещо, а не владее златния стандарт, майсторските принципи на занаята изкарва сковаващи ограничения и в крайна сметка все опира до ръчното.

Може би такъв е механизмът и на творчеството, но никак не съм сигурна.

***

Тия дни съм на тръни - пак предстои родителска среща. Нещата в нашия случай са особено поставени, сценично. Отивам в класната стая на сина ми, където се провежда срещата, и сядам на неговото място, да няма объркване и припознаването да не спъва процеса. Нататък, в моя случай, той се свежда основно до свеждане на глава, стремеж да остана непотърсена и незабелязана, т.е. припокрива стандарта за такива събития. Понякога обаче наистина удря звездният ми час и сцената е само моя. Така бива, ако някой случайно зачекне темата за правата на децата ни. Там съм първи алт. Но това, разбира се, е изключително рядко, само ако някой без да иска се изтърве. По-често е като последния път: с влизането си преподавателката по български огледа стаята, пълна с родители, насочи поглед към чина на сина ми и на свой ред изви глас: "Вие ли сте майката на А.Г.?" Наглед невинен въпрос, на който в реални условия има поне два възможни кратки отговора "да" и "не", както и цяла палитра по-витиевати и завладяващи, но условията в българското училище са далеч от реалните. Вариантите за мен са сведени до един. "Да", с най-дружелюбния и разбиращ тон и излъчване, на които съм способна. И в този момент ставам център на внимание, прожекторите блесват, аз съм магнит за всички погледи, повдигнати вежди и отпуснати челюсти, защото българичката проточва едно: "Александър... Аууууууууу!" и замира драматично. Какво ми остава освен да зарежа ролята си на звезда и да се притека на помощ. "Едва ли е чак толкова страшно, недейте сега така, успокойте се..."

На този принцип раздават наградите за второстепенни роли в киното и театъра. И ги наричат "за поддържаща роля".

Може би истинската звезда е в такава второстепенна роля, но никак не съм сигурна.

30-11-2014, С.
(на снимката, ръчен опит за аранжимент на размера, съм се опитала да предам усещането си след родителска среща)

С.С.

(събота сутрин)

Събуждам се. Дотук добре. Протягам се, не напипвам нищо. Още по-добре.

Сама. Супер.

Дръпвам книга от масичката до леглото, оказват се разкази. Доволствам. Отдавна не мога да чета дебели книги с дълги сюжети и много думи. Напосоки разлиствам, "Бодро начало" е разказът, Етгар Керет, не помня кога съм я купила. Разказва човекът, не е зле, умее ги историите. Умее да ги види. но не съм сигурна дали и да имаше някой наоколо, бих го препоръчала - вкусът ми за книги е като този за вино и кафе, да е силно, но не съвсем, да е ароматно, да носи повече летливи наслади, отколкото да вкарва в трайни състояния и замисленост и да ми харесва до края...

Отдавна не бях чела преди ставане, обикновено е преди лягане. Има нещо обърнато в тази сутрин. Добре поне, че съм сама.

...Присещам се, че едно време исках да мога да разказвам истории, после видях, че много пишещи не могат. Човек трябва да подбира и какво иска, и от кого го иска.

Странна събота се очертава. Разленивена от сутринта. Добре че съм сама, все ще я вкарам някак в ритъм...

Отнякъде се донася миризма на хубаво кафе. Я, каква промяна у съседите - обикновено се размърдват много по-късно и замирисват на пържени филии. Вече почти съм им завидяла до степен да се надигна, да дръпна завесите и да се затътря до кафеварката, когато миризмата се усилва до нетърпимост, вратата се отваря и влиза изненадата.

Гушвам в ръце топлата порцеланова топка със смаяна благодарност. От кой ли кашон е изровил тези чаши? И кафето, мислех, че е свършило...

Но на него само подавам книгата. "Не е зле, зачети я, като имаш време." "Вчера попаднах на нея в книжарницата, хареса ми, но не бях сигурен дали да ти я препоръчам."

И дръпва щорите.

29-11-14., С.

ПУ ЗА МЕН!

Остаря като куче, както е приказката,
докато скиташе като глуха кучка,
да търсиш пътища,
водещи надалече от мен.

Остарях като катедрала, както е пожеланието,
докато си тежа на мястото,
забита като пътепоказател -

стоя там, където ме остави,
както ме е учила мама да правя,
ако се изгуби някой от нас.





С., 16-11-14

(на снимката - нетипично остаряване на мястото, безтегловно)

КУ-КУ-ХАЙ 30

Сезоните премериха сенки.
"На лъжата краката са къси",
укоризнено дълъг е пръстът на лятото.

С. 5-11-14

ЕДИН Е СЕЗОНЪТ

вървиш по килимни пътеки,

гъвкаво опнати, кротнати;

надяваш се на паяжините,
сивкаво-сините, оплели клоните;

още усещаш на лятото пръстите

по сянката ти да шарят,

но наум потреперваш,
дъха си сковаваш,
заесеняваш.

а истината е друга, друга е.

(parkour)
С., 20-10-14.