из "ПОПЪТНИ"

БОЛОНСКИЯТ ЛЕС

Дълги улици с редени плътно една до друга сгради. Кьораво дръвче няма. И само от време на време - piazza (т.е. "оазис", от болонски език), или, ако улицата е от по-малките, респективно, piazzela - и двете са доста приятни места за обитаване, където повечето неща са бавни, пълнокръвни и ароматни като гъсто италианско кафе. Извън парковете, по някое и друго зелнало се декоративно дръвче, цвете или храст може да зърнеш само по тези площадчета или по покривните градинки.

Леко странно ти е, като видиш джогингиращите под аркадите на сгради от 15-и - 16-и в. като под корони на многовековни дървета. Ето докъде води прекаленият академизъм! Болонският университет, най-старият в Европа, бил мечта и цел на стотици, после и хиляди, жадни за знания. Те заприиждали в града и кореняк болончаните се видели в чудо, та се наложило да използват и пространствата над улиците, където вдигнали етажи, крепени на колони.

Друг ефект от липсата на поне една липа отпред е синхроничното живеене с аромата от кучешка пикня. Излизаш с кучето си и то без излишно суетене препикава колоната - доста древна, често - направо римска. Но римските строители са имали странни разбирания за занаята и площадките отпред са идеално нивелирани, та няма никакво оттичане.

Понеже е охрено-червеникаво-ръждива като преобладаващ цвят, Болоня е като есенна гора - стара, пълна с тайни и много топла.

На  снимките, л. арх, някои от героите, описани по-горе

Болоня, 2016

КУ-КУ-ХАЙ 48

Утринта опърхва петел -
щъркелът на септември,
здраво стъпил на земята.

С., 4-9-16

* * *

Неделята започва като за пръв път.
Неделята не е за пред хората.
Неделята изпира седмичните скуки.
Неделята пази детето у вас.
Неделята си играе.
Неделята се учи да брои.
Неделята свършва.



















28-8-16., Ч., сн. - интернет

ОПАКИ ПРИКАЗКИ

Седеше на челно място, бе корав и държелив, но и симпатичен, услужлив и непретенциозен. Точно затова го използваха както намерят за добре. И обикновено все за добре го използваха, но дойдеше ли януари, идваше и адът за него. По цели седмици забучен в топка сняг, вледеняваща, денонощно... Кой би издържал?

"Дори рендосването е за предпочитане," мислеше си морковът, облагородил за кой ли път лицето на Снежен човек. Хубаво поне, че хората правеха ледените си подобия край някоя алея, да има движение наоколо. Така морковът, макар примиращ от студ, поне от скука не умираше - все ще чуе нечий смях, ще долови виц, ще подслуша раздумка... Това не намаляваше мъката му, но за малко го караше да я забрави.

Един ден край Снежния човек минаха две възрастни дами и, видяла яркия морков, едната възкликна: "Какъв е оранжев! Също като папая!" И дамата заразказва, че наскоро се била върнала от топлите страни, където не само видяла, ами и яла папая. "Непретенциозна на външен вид, но какъв цвят отвътре! И такава прекрасна, ароматна, сочна... Страст в цвят! И, разбира се, всички я обичат!..."

Това бе капката. Горестната чаша на моркова преля. Със сетни усилия той се оттласна от вкочаненото снежночовешко лице и се затърколи по алеята, надолу, надолу, на юг...


***
"Някой e бил неудържимо гладен", решава А., виждайки дупката под двете въгленчета на другия ден.
"Да, морковът."



Ян.-Авг.,16., С.

КУ-КУ-ХАЙ 47

Уморени от чакане,
падат
несвалени звезди.

11-8-16., С.

КУ-КУ-ХАЙ 46

В ПАРКА
Младежи с колелета
трупат спомени.
Старци по пейките раздават своите.


С., 22-5-16

ТАВТОЛОГИИ

Когато мъжът, когото само аз
умеех да обичам,
се превърна
в обичан от всички старец,
някъде там, далече от мен,
разбрах:

остарява се с чуждо обичане.

8-8-16, Н.-С.
на сн., л. арх,, един успешен опит за обичане

midsummer tune

Снежното петно на Витоша
е вече само петънце.
Тъй умаляват и на нас сезоните,
дорде...


22-6-16, С.

ХАОТИЧНО ПО КОСМИЧЕСКИ ПОВОД

Преди ден-два, на йога сме, инструкторката обяснява как ще работи залата през почивните дни. Американката е изненадана: "Почивни дни, какви почивни дни, пак ли?!..." Пита жената какъв празник е, казвам й за азбуката... "Аха, сирилиса", опитва се да каже тя и вече е почтителна.

Та, за сирилисата ми е думата.
От няколко години, наближи ли 24-и май, все ми е гадно. Сега разбрах що: щото свързвам празника на азбуката ни (те нека си й викат славянска писменост) с чезнещата просвета и култура и със смазваща неграмотност. Пък тя кирилицата няма нищо общо с неграмотността. Ми да. Можете да сте неграмотни на какъвто език си щете, и обикновено бива точно така. Не познавам никого, неграмотен на български, пък впечатляващо грамотен на други езици. И изобщо впечатляващ. Нищо, че те за кирилица казват: "Няма да пиша на български, щото ми е по-лесно на латиница.".

На 24-и май честваме азбуката си ("Нашето А, Бе, Ве, Райно, кой го написа?"), кирилицата, графичната система, онези изографисани букви, на които се опитват да са грамотни и просветени около 300 млн. души  по света. Ние сме домът на кирилицата. Добре е да си я своим и стопанисваме, но ако не е с грижата на добър сайбия, тя може  и да се изнесе.

Азбуката ни е красива и загадъчна, има история, носи магията на превръщането на нуждата в естетика. Кирилицата е примамлива, различна, тя е секси, дори есемесът на кирилица по е романтичен. Кирилицата е музика, дори от клавиатурата на компа пак звънка, тя е рисунък, можеш да я гледаш само; и без да я разбираш, пак радва.

Пред Народната библиотека (национални са отборите по футбол) има изписани букви от глаголицата, на асфалта, на площадчето. Калиграфски изваяни с бяла боя. Деца играеха на нещо като дама с тях, внимавайки да не стъпят по линиите им. Който стъпи, изгаря.
Ей това искам за празника: да се заиграваме с буквите, не да ги газим.


С., 23-5-16

КУ-КУ-ХАЙ 45

град над града,
мечки тропат сватбено хоро
по покривите.


С., 13-5-16

ОПАКИ ПРИКАЗКИ

Веднъж татко Дъжд страшно се ядосал на сина си -
не слушал и по цял ден бесувал навън. Прибере се за малко да хапне, и пак хваща улиците. Обикаля квартала, че и в съседните се заседява. Трудно се излизало на глава с него, особено напролет - не го свъртало вкъщи, не можел да се спре на едно място и да кротне.

Една събота в началото на май, когато малкият Дъжд се прибрал, казал му:
- Следобед можеш да излезеш, но най-много за час. Всички са вдигнали ръце от теб! Имай мяра, не може по цял ден да си на улицата. Поиграй си час и - вкъщи! Закъснееш ли, не ми се прибирай изобщо. Заключвам и оставаш вън.

Разбира се, улисан в лудории, малкият Дъжд съвсем забравил кога да се спре. Усетил се, чак като захладняло и вече никак не му било до игри, но колкото и да тропал и мрънкал пред дома, строгият Дъжд не го пуснал. (Той наистина държал на мярката и дисциплината, "Всяко нещо - с времето си", обичал да повтаря.)

Тази нощ малкият Дъжд останал навън. Що рев било!... Останал вън и на следващия ден, и на следващия... Седмица се мотаел по улиците, щуреел и ядосвал хората с невъздържания си нрав.

Разбира се, намерил си и приятели. Като се съберели цяла тайфа, положението ставало неудържимо и хората с дни ходели вкиснати, а от врявата, и не само, градът заприличвал на един италиански град... Как му беше името?

Станело ли му много мъчно за дома, малкият Дъжд избухвал в сълзи, и тогава наоколо му наставал истински потоп. Но спомнел ли си за големия Дъжд и здравата му ръка, бързо решавал, че така си е по-добре. Тогава спирал да бесува и се успокоявал. Покатервал се на някое дърво, скривал се в листата му и оставал там с часове.
Успокоявали се и хората и грейвали в усмивки.

С., 7-5-12
(снимка, л.арх., грейване след Дъжд)

КУ-КУ-ХАЙ 44

Повърхностно напрежение -
крепя те на една сълза,
не мигам.

С., 7-5-16

КУ-КУ-ХАЙ 43

Априлски потоп.
Суха е само прогнозата
в утрешния вестник.

С., 25-4-16

ОПАКИ ПРИКАЗКИ

Отишъл един разказ за риба.

Чувал бил, че в едно по-закътано морско заливче понякога доплува особена риба - малка, но златна. Въпросната рядкост изпълнявала желания на онзи, който я улови, за да я пусне обратно във водата да си живее.

Разказът сам по себе си никак не бил лош, прочелите го дори казвали, че е доста добър - със завладяващ сюжет и тънък психологизъм. А и не хранел лоши помисли към рибата, но си бил наумил, ако я хване, да не я пусне току-така.

Отишъл, седнал, хвърлил мрежи и... Разтворил страници. С червей всеки знае, мислел си разказът, сигурно й е писнало от червеи и не би се ловнала на нещо така безхарактерно. Затова решил да приложи нестандартен метод, да подходи интелектуално.

А рибката, като всяка жена, приказки й дай. Не минало много и вече тръпнела в мрежите на разказа. Късно се усетила какво е станало - хем без червей в тумбака, хем в нечия мрежа. Е, да, разказали й били приказка. (Ако някой я питал, можело да каже, че не на въдица се е хванала, а на завладяващ сюжет.)

Разказът доволно потривал страници. Нетрадиционният подход бил дал плод. Още по-нетрадиционни били исканията му. Първо, рибката да му разкаже за най-причудливите желания на онези, които са я улавяли досега. Второ, в уречен ден в годината да излиза насам, за да му разказва нови желания. Трето, да не се лови на чужди приказки.

Рибката, като всяка пленена жена, била изпълнителна.

И двамата обичали тези срещи. На разказа те давали храна за фантазията и след някоя година набъбнал до сборник разкази, след друга - още натежал, аха да стигне том. Рибката пък видяла, че участта й не е за окайване, съвсем напротив - пълнела джобовете на едни и мечтите на други, а между двете обикаляла свободно моретата. Ако много се отплеснела да сменя места и гледки, случвало се дълго време никой да не я улови, но наближало ли времето на срещата им, сещала се, че трябва да трупа материал за разказа и наваксвала с изненадващи скокове в рибарските мрежи. Ако пък разказът, увлечен в творчество, забравел уречения ден и пропуснел да иде в залива, тя дълго обикаляла там, дори към плиткото излизала, в очакване. Дочуела ли разлистване на страници обаче, не бързала да се появи - притаявала се и слушала в какво е превърнал историите й. Дори се заричала, като всяка жена, да го накаже с отсъствие, ако не й харесат. 

В изкуството отношенията им станали известни като златното сечение - съвсем просто, а неуловимо за мнозина. Въпрос на подход.

23-4-16, край реката
на сн., л. арх., сред множеството мрежи, подходът на Разказа; (Порт.)

из "ПОПЪТНИ"

Късно вечер, извън сезона, италиански морски курорт.

Влизаме в магазинче от типа крайплажни да си купим вино.
С мъка избираме някакво требиано и аз подхващам почти лингвистичен контакт с продавачката - услужливо предлагам няколко езика за комуникация, отбягвайки моя италиански и иврита на Нико. Тя непредсказуемо си избира английски.

Казваме й, че искаме да ни отвори виното, за да го пием на брега, но да остави корка не докрай изваден. Думи като "корк" и "вадене" я затрудняват, втората по-скоро я чуди. Пита ни откъде сме, сякаш това ще помогне. Усукваме го нещо - не ни се общува, пие ни се.

И тогава девойката ни изненадва: трябва да платим виното, преди да го отвори и подаде. По искрения ми отклик се чете югът. "Нали не мислите, че ще вземем виното и ще си плюем на петите? Все пак сме на възраст, далеч от рипането." Но тя се оказва румънка и точно това си мисли. Не за нас, разбира се, уверява ни, ние не изглеждаме такива, не... Но разпореждането на шефа - руснак - е клиентът първо да плати. Тактилният контакт със стоката - след това.

Прихвам и споделям, че сме българи.
Девойката, която очевидно се е притеснила, че ни е притеснила, изпитва опипваемо облекчение:
"Е, значи ме разбирате."

сн. - л.арх., когато маските паднат, някои римляни се оказват балканци и vs


Р., 4-4-16

ШОТ СТОРИ

Мина първото пролетно почистване.
Малко бе спасено.
Оцелял като по чудо отговори на въпроси на зорка репортерка и посъветва гражданите:
"Нека хората внимават с разчистването,
като изхвърлят зимните кожуси,
да не изхвърлят и зимните приказки."

С., 17-4-16

ОРГАНЕЛНО ЗЕЛЕНО

ТОВА априлско зелено пълни очите, налита им,

разтваря ги и се излива в тях.

И ми се струва, че всички ставаме зеленооки и не съвсем земни.

Знам, че това е от клишетата за зелените човечета от Марс,

а аз говоря само за зелените човечета от април, и не е същото,

но много прилича.

ТОВА априлско зелено, полуабсентно, плъпва венозно,

избуява в пулса ти и не ти дава мира. 

Има нещо разбойническо в него. Не е само насилието над очите,

проглушава и ушите и на затворен прозорец чуваш птичите песни,

а тревите никнат оглушително.

ТОВА априлско зелено пробива кожата ти,

разтича се, докато го преглъщаш,

облепва гърлото и току се хванеш,

че извиваш и ти трели с пълен глас. 

ТОВА априлско зелено е като на млад грах,

който и под три дюшека боде ребрата

и не ти дава да мигнеш.

ТОВА априлско зелено всеядно превзема дробовете ти

и пуска ластари в сърцето.

Пропукват те неканени пърхания,

коренят и никнат надежди,

издигат те и разтварят крилата ти.

"Зачестява синдромът на икаризма!",

бие тревога статистиката през април.

"Трябва да се направи нещо!"

Да се обяви месец на затворените очи!

Който стиска най-силно, ще устиска поне до октомври.

Тогава броят пилците.

А птиците летят от зелено до зелено, иди че ги преброй.

(сн. л. арх., от къде ли не, но само от април)

С., 12-4-16

из "ПОПЪТНИ"

По улиците италианците на средна възраст, изтупани и очарователни, най-често ще видиш с цигара в ръка или мама под ръка. Видимо се отнасят много уважително към майките си - разхождат ги, разговарят оживено с тях, забавляват ги... И пушат постоянно (не знам от напрежението ли).

Това ги прави неприятни за целуване и желани за осиновяване.

(сн. л.арх. - като се напушат, някои италианци захвърлят всичко, сядат на уличното платно и ей такива неща правят)

Б., април 2016

из "ПОПЪТНИ"

***
Морето няма цвят.
И мирис няма.
Само вечер
и отдалече
донася послезвук
от нечии желания.

Р., 4-1-16
сн., л. арх., Адриатика

ПРО

Неделя, два следобед, кино "Одеон". Аз и шепа пенсионери. "Младост" на Сорентино.
На мен ми е за втори път. Втора "Младост". На тях - не знам.
Гадая по липсата на подсмърчане и по това как накрая дълго никой не става, и на последните акорди не. Чак след финалните финални надписи с неохота си тръгваме, никой не говори, почти се докосваме.
Навън е слънчево. Чака ни пролетта, днес - първа.
А знам аз, и още младости ни чакат.

С., 20-3-16
сн. "Пролет" на Сорентина

СУТРЕШНА ПРОВЕРКА

Минавам с поглед по списъка (ти),
оглеждам снимките (му).
сверявам таговете (им),
проследявам чекванията (й),
преброявам лайковете (си).

Равнението е средата.

Денят моли да влезе в строя.
Бегом марш!

Знамената са високо.
Детето в мен е под пагон.

С.,18-3-16
сн. - л. арх

МАРТ МОРТ 1

Валят ни сънища
на бъдещи череши.

С., 13-3-16
снимки, л. арх.

ШОТ СТОРИ

Не му беше казвала, че се бои от тъмното, не искаше да й се смее.

Момчетата винаги се смеят, а после спят на нощна лампа.

Като пораснаха, бързаха да се приберат на тъмно.

Той още става от масата,

докато свещта гори.

"Така всички ще знаят, че съм с теб,

щом не ме е страх от тъмното."

8-3-16, С.

сн., л. архив

КУ-КУ-ХАЙ 42

Пукат се с песен зори
и птичи сърца
Март е екстремистът.

сн. интернет


С., 3-1-16

ЯНУАРИ - 4

"След мен - и потоп!",
рекла зимата.
И си тръгнала.

С., 26-1-16

***

ще разпоря търбуха
на зимата.
с нейните висулки по нейния корем
ще дращя,
ще поря хастара й,
ще точа прежълтяла злост.
и после ще се дръпна
за да гледам
как изтича карантията й,
освободена.
как се изтъркулва налапаното топло,
погълнатото без сдъвкване слънце,
на горещници петите неизбягали;
ще се дръпна
и ще потривам ръце
в доволство
край огъня пирувайки
със вътрето на зимата.


С., 24-1-16

НЯКОЛКО ПРИМЕРА ЗА ПО-ОСОБЕНИ УПОТРЕБИ НА ИДИОМИ В СЕЗОНА (С ОГЛЕД НА БЛИЖНИЯ)

Според полуофициална статистика всяко второ домакинство прави поне по един Снежен човек през зимния сезон. Предвид сезонно нарасналата популация на ближния и в опитите си да го проумея, поразрових се с чисто научен интерес в езика и изразните средства на въпросния. Споделям първи наблюдения.

"Тури му пясък!" - чест израз на прошка между Снежни човеци.

"Пиян морков" - невесела игра между търкулнали се глави, зле скрепени от творците им.

"Ръсене на сол в текилата" - елегантен начин да се отърват по-рано от нежелан Снежен човек в компанията.

"Под бяло да легнеш!" - благопожелание, отправяно обикновено към Снежка, с подчертан фертилен компонент.

"Очи - въглен, вежди - гайтани" - реалистично описание на физически белези на средностатистически индивид, което сме привнесли, опоетизирайки.

"Като бял човек" - обичайният отговор на въпроса "Как си?"

"Всяко чудо за три дена" - садо-мазо успокоение между родители на непослушен Снежко.

"Да ти окапе носът от студ!" - традиционно благопожелание за добруване и здраве.

"Паднал с февруарския сняг" - жаргонен израз на декемврийски ветерани за младок.

"Да ти скроят шапка" - израз на загриженост и добри чувства (топли е мръсна дума).

на сн., л. арх., първичният бульон, от който е произлязъл ближният Сн. човек

С., 17-1-16

ЯНУАРИ - 3

Снегът е като зъбобол -
връхлита в петък вечер изненадващо
и парализира уикенда.

С., 16-1-16

ОТ ШАПКАТА

ЕЛИНСКИ МАЙСТОРИИ

***

Има една главоблъсканица за кораба на Тезей. Чак "парадокс" са я кръстили. Накратко, корабът взел да остарява и да се скапва, но понеже бил важен (вж. и мита), заменяли сдалите багажа дъски и чаркове с нови, и така постепенно подменили всичко. Но тогава - на здрава глава болест - изникнал въпросът: Е ли сега това същият прочут кораб на Тезей, или не е? Ще ли е достоен за ежегодното поклонническо плаване до Делос, няма ли? Нататък ако отидела мисълта, още по-заплетено ставало: Ако пак съберат и отново сглобят подменените чаркове, ще получат ли кораба на Тезей, онзи първия?

Какво излиза? Подменяш старо повредено с ново подобно, за да поддържаш една идея* работеща? На ниво функция тази подмяна върши работа, но на ниво символика... трудна работа. Това - при корпуса на кораба.
При корпуса на аз-а (ти-то и пр.) на здравомислещ начеващ физиолог Х. му щуква, че след като има пълна смяна на всичките ни клетки през 7 г., аз-ът отдавна не е онзи аз. А не е нужно да си Ошо, за да се сетиш, че тази постоянна изменчивост е катартичен коз. "Аз не смогвам да се (о)позная, вие искате от мен да отговарям за себе си!" (Затова "Пу за мен!" е игра.)

С времето (въпреки всевъзможните подмени) корабът на Тезей спира да плава, парадоксът остава. Ако опаралелим с физиологията, функцията запада, символът зависва.

Та, като кажат, че времето лекува, имат предвид, че поправя. Подменя разбитото сърце с непомнещо такова, дъвчещите зъби с усмихващи се такива, неуслужливия мозък - с нехаещ... Майстори ни. Бавно и постепенно ни поправя. Днес оправи това, утре - онова... Докато накрая съвсем ни оправи.

***

Островите са мястото, където ни е мястото. Правени сме за островитяни, сигурно е! Бил той вътрешен, или картографиран, на острова някак всичко е изключение от правилата, можеш да си позволиш всичко.
На елина от островите му е позволено да си упражнява английския върху нас, например. Отиваш му в кръчмата, която му е в къщата, ядеш му рибата, която е сготвила жена му, пиеш му виното (от лозето му на съседния остров), накрая му плащаш византийската сметка, оставяйки континентален бакшиш, а той ти вика: "Тенкю вери мац!" "...Пис-пис-пис," отговарям аз, упражнявайки пък котешкия си.

***

Преди много години, като малка, бях чула от баби, че е добре да се гълтат костилките на маслините. Вярно, и те не бяха наясно точно за какво се прави, ама от бабите си знаели, че добре било, правеха го.  Твърдяха, че и да не помогне, няма да навреди, защото костилките се разтваряли в стомаха.
Аз пък винаги си представях как покълва тази костилка в тумбака ми (вече знаех, че там бебетата покълват), пораства, пробива си път и от пъпа ми се показва и хуква нагоре дръвче. Много ми беше интересно да видя как някой филиз тръгва от пъпа ми, ама и много ме беше страх. Повече ме беше страх, отколкото ми беше любопитно. Затова дори когато се решех да глътна, избирах най-дребните костилки. Не знам не ги ли поливах достатъчно там вътре, но никога не покълнаха и аз си ходех с най-обикновен и скучен пъп, като всички останали, с немаслинените баби.
Сега, след много години, гледам как един грък пийва узо, мезвайки маслинки, и как прехвърля в уста костилката, дълго-дълго, изцеждайки всяка капка аромат и масло от нея, а маслиновата му кожа се отпуска все повече с всяка следваща глътка, и в очите му покълват гъвкави филизи, а клоните им пълзят към мен; и си мисля, че бабите са били прави - голяма сладост и голям ищах е добре да се преглъщат. Покълват невидимо.


***

* идея - от idea- през лат. от гр. idea "форма, вид, изглед на нещо; концепт"

на сн., л. арх., кораб на Тезей и кораб на Тезей прим



К-С., 11-1-16

ЯНУАРИ -2

Звуци от стържене на лопати,
кашлица на двигатели
и тракане на зъби
на бял фон
край къщички и дворчета.

С., 5-1-16

ЯНУАРИ

Не знаеш какво да го правиш.
Мнозина говорят за него.
Изглежда пълен с тайни.
На вкус е странен.
Чакаш дълго,
докато стане поносим.
Наченеш ли го,
искаш да свърши по-бързо.
Нерядко ти прави скомина.
Понякога е толкова красив,
че името му се топи в устата.

Януари е райска ябълка.

М., 3-1-16

ДУХЪТ НА НАШАТА КОЛЕДА

"Не искам да ставам цар!", дочу се писък отдолу, после изтрополяване, като от бързо и безпосочно щуране, после обратно - трополене, писъци...

"Не искам да ставам цар, не искам...", пищеше искрено, макар и клиширано, млад и задоволително начетен плъх. Млад, защото дори не помнеше времето на предишната дератизация, иначе щеше да има едно наум, а начетен - понеже бе гризал на воля не какво да е, а книгите ни, от немай-къде свалени в мазето.

Да си беше останал на книжна диета, и статуквото би си останало, но явно му бе писнало от духовна храна и, в крак с тренда, се бе отдал на разгул. Което го и издаде. Една предколедна сутрин, като слязохме в мазето за кутиите с играчки за елхата, открихме, че освен понагризаните джуджета, плячка на нечии зъби са станали и складираните ни дрехи. Естествените материи бяха предпочетени. Споделихме със съседите, оказа се, че и те имали проблем с гризачи - я дрехи им яли, я куфари, я мазилка.

Веднага бяха взети мерки и повикани съответните служби. Именно обясненията на дошлите специалисти бяха разбунили духовете долу. Ние, също в тренда, искахме максимално хуманно решаване на проблема. За което бяхме готови да платим повече от добре и бяхме повикали фирмата с най-високите цени. Дошлият баш спец, след авторитетно мълчалив оглед и на моменти многозначително вдигане на вежди, обясни, че макар името - дератизация  - да звучало на непросветените като зловещо дране, те не били някаква си средновековна пасмина, а действали модерно, хуманно и стилно. И детайлизира процедурата: на няколко места в мазето ще бъдат поставени специални, ненатрапващи се на двукраките му ползватели, кутии. В тях щяло да има още по-специални, привличащи четирикраките му ползватели, вещества. На надигналия се в очите ни резонен и неизречен въпрос той отговори с мъчно прикривана гордост: "Мумифицират се. Сигурно сте чували, като при фараоните..."

Чуло бе и плъшешкото войнство, разбира се, то и в стените имаше уши, но не можеше да разбере какво точно го очаква. Начетеният обаче бе наясно. Той ли няма да знае какво е мумифициране! Не само бе изчел древноегипетските легенди в семейното ни мазе, ами сигурно и редовно ги препрочиташе, тъй като липсваха цели коли. (Лично аз подозирах, че бе изял с корите и "Цар Плъх", но нямах доказателства, тъй като кашонът с художествена литература бе най-навътре и най-отдолу, затиснат от по-висока литература.) Вместо да се зарадва на честта фараонска, книжният плъх заоглася мазето с категоричния си отказ от царствено отношение. Търчеше напред-назад и с тревожен набат се мъчеше да убеди останалите, че да те мумифицират може и да е царствено, но никак, ама никак не е хубаво.

Отношението на масите към книжните плъхове - буквални и преносни - винаги е било еднозначно и лишено от нюанси. Опашатите го игнорираха.

След ден кутиите бяха поставени.

След три слязохме в индианска нишка с децата и още 2-3 съседи да видим какво става.

Нищо не ставаше. Нищо не изтрополи. Нищо не се чу.

Дори на децата стана ясно какво е гробна тишина.

Когато по Коледа съседката пращаше мъжа си за кисело зеле долу, чух я да казва:

"Слез в Долината на царете."

Изобщо, в изказа ни се появи известна изтънченост, доза черен хумор и нужната завоалираност на намеците. А към мазите си всички пристъпяхме някак благоговейно, като към царски покои.

Сега очаквам с нетърпение първите дни на Новата година, когато експертите обещаха да дойдат и да отнесат кутиите. Тайно и нехуманно, но по човешки, се надявам поне книжният плъх да се е скатал някъде. В чуждо мазе, разбира се. (Подозирам, че в кашона със "спам" книжнина не може да не е попаднал на "Живот след смъртта", но се надявам да не намеря доказателства.) 

С., 30-12-15

на сн., л.арх., пример за хуманно отношение към безкраки и неми

БЮЛЕТИН

С мрака на гръб, потеглям.
Прихлупена сега съм аз,
ведро крачи вечерта.



С., 30-12-15

ДЕТЕТО И СВЕТЪТ

Когато беше на 3 г.,
кляках до него, за да виждам света с неговите очи.
Когато е на 13 г.,
обувам токчета, за да виждам света с неговите очи.
То расте.
Аз съобразявам ръста си.

Светът си остава на нивото на очите.

С., 10-12-15.

ШОТ СТОРИ

Нямало едно време...

А през топлите месеци изобщо нямало време, когато пейките да бъдат оставени на спокойствие да си гледат пейчестата работа. Непрекъснато им се навъртали всякакви, сядали или стъпвали по тях, намирали се на приказка или на мълчанка, на табла или дори на шах. Патова била ситуацията - по дъските на пейките рисували или чегъртали букви, но не ги оставяли и за миг сами,  да прочетат посланията или да разгледат татуировките си. Шум, народ, групи, ята, глутници - по цял ден. Ще речеш, нощем поне си отдъхвали и си правели я пижама парти, я вечеря на улични лампи, но не. Не ги оставяли на мира - току легне някой да спи на тях, свие се под тях, кацне на облегалката и...

А пейките и те душа носят. И те жадуват да останат насаме, да се отпуснат, да се видят със свои, да побъбрят спокойно, а защо не и да се повеселят.

Едва когато дошъл ноември, дошло и приказното време. Време на дълги сенки и къси дни, на забързани крачки и коси погледи, време на празни алеи и тихо, време на изстинали плочници и осланени листа. Това вече било тяхното - на пейките - време. Най-сетне си отдъхнали. Започнали да се събират, да си ходят на гости и изобщо да ходят коя където иска, необезпокоявани, необитавани, нередени от никого.

Живнали.

Разбира се, открили и театралния сезон. Сега всяка есенна сутрин отбрана публика се събира на най-новите постановки, притихнала и почтителна, зажадняла за култура.

на сн., л.арх., пълна зала на премиерата на "Пейка", по Гелман, със звездите на парковата трупа, утринна постановка,

С., 7-11-15

ОПАКИ ПРИКАЗКИ

(политическа приказка)

"Мечтая да заспя за сто години, като онази другата принцеса, от приказката. Не, не заради принца, който ще дойде да ме събуди, той така или иначе няма да ми се размине. Иска ми се като нея да отворя очи и всичко отдавна да го няма. Царството да е обрасло в храсти и дървета, из него да бродят само зверове и да го оглася само птича глъч, а царят и царицата - деспоти такива! - да са мъртви. Да са мъртви и всички царедворци, тези ужасни слагачи!..."

В такива мечти се била унесла девойка с принцесешки вид, будна гражданска съвест и склонност към решаване на проблемите насън... Когато на пътя й изскочила жаба.

"Ами ако това е принцът, от приказката? Я да нацелувам жабата, да се обърне на принц и да му кажа да не бърза да идва да ме буди, докато не измрат всички царедворци, до крак!"

И като започнало едно целуване на жабата...

Опака поука:

Всяка приказка е добра, щом ще има целувки за жабите.

С., 6-11-15

КУ-КУ-ХАЙ 41

Дърво къпе есенна сянка
в зеленото море.
Жалба за младост.



С., 4-11-15

NO-ЕМВРИ, 3 ДЕФИНИЦИИ

Запасяване на дробовете със слънце
и поръбване на душата със златно
е ранният ноември.

Рахатно време за бездомните
и надежди на припек
е ранният му следобед.

На една кука плетена
и рехава примка за есента
е.

3-11-15, С.

ОПАКИ ПРИКАЗКИ

имало едно време едно зелено човече. зелено било, щото било зелено, ама и щото било човече. грешни книжки ли чело, не знам, но зазавиждало на незелените човеци. на един - че е син, на друг - че е оранжев, на трети - че е трети. завиждането му пораснало повече от него. то си останало човече дребно, но с пораснал апетит. започнало да яде човечето незелените наоколо си. надявало се тайно да се оцвети по-различно, поне на места. ядяло наред, безредно и безразборно. наедрявало все повече, все повече се надувало... не знам дали пораснало, защото спрях да му обръщам внимание, но наскоро някой спомена, че чул голямо пук.
и ей на, вярно се оказа.

С., 12-10-15

МИГРИРАЩИ СЮЖЕТИ

Имаш наследствена къща на кьоше в малък квартал в голям град. Партер, етаж и таванско. Семейството се разраства, лятото поработваш по хорските ниви или на гурбет, спестяваш, вдигаш втори етаж. Синовете порастват, отваряте на партера бакалийка. Потръгва. Цаните двама работници от село, дошли в града да търсят работа. Закрепват се и техните семейства. Идват и роднините им да живеят и работят в града.

Пълни се градът с хора. Процъфтява строителният бранш. Идват предприемачи с предложение, на което не можеш да устоиш. На мястото на къщата ти вдигат кооперация на пет етажа плюс два тавански, с по три апартамента на етаж, с няколко подземни гаража и магазин. Като собственик на парцела получаваш трите жилища с най-добро изложение и разпределение, магазина и три гаража. Два от гаражите отдаваш под наем на новонанеслите се, закупили жилища, но без гаражи. Магазина въртите със синовете и снахите. Внуците изкласяват, вземат категория С+Е и започват да ви снабдяват със стока и от съседни държави.

Бакалията вече е денонощен супермаркет, изнемогвате. Идва голяма търговска верига от централна Европа, прави оферта, която не можете да откажете, купува магазина ви и на новия хипермаркет слага логото си. С парите пращаш внуците в централна Европа да следват и да се уредят, а синовете и снахите си купуват на безценица порутени къщи в селото, откъдето са купилите си апартаменти в кооперацията, построена на мястото на къщата ви. Стягат къщите, в пристройките оставят едновремешни акценти и врътват селски туризъм с изпращаните им от децата в централна Европа жадуващи за корена туристи.

Пенсионираш се и живеете с жената в най-малкия от трите апартамента. На баба и дядо колко им трябва - 50 квадрата, асансьор и магазин наблизо. Другите два отдавате под наем. На чуждестранни студенти. Кварталът е елитен, сградата - ново строителство, на комуникативно място, а това оскъпява жилищата, не са по джоба на нашенеца.

Един ден слизаш в гаража, ползван вече само като мазе, понеже отдавна не шофираш, и попадаш на някаква кутия с недигитализирани снимки. Двама възрастни на прага на къщурка на някаква павирана уличка, до бордюра - дръвче. Има нещо смътно познато в лицата и мястото, не можеш да си спомниш откъде. Разравяш още снимки. Някакъв младеж пред същата къща, младоженци пак там, предишните стари и младежът плюс жена на прага на родилно, в ръцете - вързоп с бебе... Спомняш си. Нещо стяга гърдите ти и точно преди да посегнеш за мобилния, от теб се откъсва с въздишка душата ти.

* * *

На недигитализираната снимка, л. арх., обитавани от духове мазета.

21.9.15, С.

КУ-КУ-ХАЙ 40

Над контакта в стаята
зависнал паяк.
Контактуват мрежите.

20-9-15, С.

ШОТ СТОРИ

Бяха минали първите седем на Септември.
Мнозина вече го гледаха укоризнено, а някои и съвсем открито недоволстваха. Я колко голям бил станал, а само игрите гледал, тичал навън до късно и още не можел да казва хубаво "р"! Последното хич не можеха да му простят. Голямо и сериозно момче, а да не се научи вече, роптаеха, кое време стана!

Една сутрин се събудиха, а Септември никакъв го няма. Тук Септември, там Септември... Къде ли не го търсиха, няма го.
Избягал беше. Не искаше да казва "р" и това си е.

Къде избяга ли? Ами къде, по морето.
На което казваше "моето".

(сн., л. арх., на босоногия беглец Септември обувките)

9-9-15, С.

ШОТ СТОРИ

Разправят, че мравката можела да носи до 50 пъти по-тежко от нея. Приказки! Мравът го прави, той носи товара, той опъва каиша. Мравката, като всяка истинска женска, застава зад мъжа, дава му сили, като го насърчава, показва му пътя и му казва "Браво!". Такъв е редът, откак свят светува. Другото са приказки.

(на сн., л.арх., благодарен мрав, отдавна понесъл цвете на своята мравка)

7-9-15, С.

ОПАКИ ПРИКАЗКИ

Имало едно време един италианец, живеел в Пиза.
Имало едно време една кула, и тя живеела в Пиза.
Италианецът от Пиза бил, естествено, шикарен, наконтен - борсалиното му борсалино, кърпичката - в джобчето на сакото, лъснатият чепик Класа!
Кулата била стройна, висока, забивала се уверено в небето, вдигнеш поглед, заслониш очи - върхът й се не вижда.
Един ден италианецът доближил до нея, понечил и той да погледне нагоре, да види докъде стига тази ми ти прочута кула. Извил врат, вдигнал глава, но не щеш ли - паднала му шапката.
Разбира се, един истински италиански джентълмен без шапка не може, а и започне ли нещо, довършва го, затова помолил учтиво младежа до него: "Дръж ми шапката за малко." Младежът обаче, наследник на древен сицилиански род, отглеждащ свои кози (на ит. коза ностра), бил сприхав и кибритлия. "Пука ми на шапката за твойта шапка", рекъл той и за доказателствен материал изпуцал с пистолета си.
От вдигналата се гюрултия кулата се смутила и решила да погледне какво става. Навела и тя глава към шапките долу и...
Оттогава кулата в Пиза е наклонена,
а италианците последно си свалят шапката (и чорапите).


20-8-15, С.

ПЕРСОНАЛНИ ПЕРСЕИДИ

Чета на таблета в тъмното вън.
Доближаваш отзад,
дъхът ти е зад врата ми.
Буквите оживяват.
Първо стават по-ярки,
като за двама.
После се размазват,
разтичат се
надолу.
"Четенето вярно било наслада",
казваш някъде отдалече,
отзад, отдолу,
докато звезди на рояци
се сипват
и тихо си падат
по нас.

14-8-15, С.

ПЛАЖНИ НЕВОЛИ

"Що е твойто тяло яло?
Да не би пък агне цяло,
от Гергьовден та до днес?"
Вдига вежди с интерес
млада дама със финес
към огромна топка "мен",
сложил знаци на ерген
и спасител плажен в криза.
И да видиш как туй тяло,
под чадъра й влетяло,
се спаружи и изниза
другаде да търси криза,
но да е с по-ниска миза.

10-8-15, С.

КУ-КУ-ХАЙ 38

Криле в очите -
лято на простор
е август.

12-8-15, С.

ПЛАЖНИ НЕВОЛИ

Да, знам, че така не може,
знам, че така не бива...
Ето, шапка си сложих,
макар да не ми отива,
и с много крем се омазвам,
цяла, и зад ушите,
и щом мама така казва,
под чадъра седя скрита...
Уж за всичко ги слушам,
но тате пак лошо гледа.
Видял ме е как мушвам
на сянка и сладоледа -
под плажната кърпа на бате,
понеже е най-голяма.
Но бате седна на нея...
И сладоледа го няма.


5-8-15, С.

ОПАКИ ПРИКАЗКИ

Близо до нас живееше една топола. Висока, коронеста. Много обичаше да разказва приказки. Вечер, когато кварталът се умълчеше, можеше да се чуе шепотът й. Разправяше за чудни места, за далечни морета и безкрайни полети. Сигурно знаеше за тях от птиците.

Загърната в зелените си воали, тополата се боеше до смърт от задаващото се есенно разголване . "Всички щe видят, че в клоните ми няма нито едно гнездо. И кой тогава ще слуша приказките ми? Приказките на едно самотно дърво? Никой. Ще си рекат - небивалици! Хората вярват само на очите си."

При първата по-силна есенна буря, още преди да са опадали листата й, тополата си отиде. Никой не бе чул гръмотевици, но на сутринта дървото бе рухнало, разцепено на две като от гръм. Ако се заслушаше човек, би дочул как листата му още редяха приказки за чудни места, за далечни морета и...

"Сега хората ще разказват приказки за мен!", помисли си тополата, миг преди листата й да се умълчат.

(на снимката, л. арх., приказен спомен от топола)

4-8-15, С.

ОТ ШАПКАТА

СЛЕДИТЕ
Различни са. Има спомени, чиято следа е като на усойница в пясъка - виждате вълните, но не и нея, а краищата на следата се размиват, като заметени от опашката й. Такива безкраищни спомени са най-подвижните пясъци. Други спомени оставят следи като от пиле в калчища - безкраен пъзел от посоки, всяка, водеща наникъде, следва спънато връщане назад или забиване на нокти в земята, за опора. Такива тънкокраки спомени са най-кресливите. Понякога пък следите на спомена са като заешки лапи в снега - аха да усетиш пухкавото, и изчезнат. Докато ги откриеш зад другия храст, съвсем си се смръзнал.

Лично аз най-обичам едни следи - сенки от крило на пеперуда. Имало спомен, няма спомен, и следа от спомен няма, само сянка минава по лицето ти.

АДРЕСИТЕ
Веднъж ми се прищя да ида при един спомен. Помислих си, че би било редно спомените да имат адреси. Примерно: "Ул. "Неделя", 33-и РД, 20 ч., масата в ъгъла, нашият бар". И готово - обличаш се, тръгваш, отиваш. Стоиш две питиета време и се прибираш, кротнал и доволен като след прелюбодейство.

Неудобството при тази идея за подреденост е, че кризата често удря кепенците на заведения и локали, и дори да знаеш точния адрес, следващия път можеш да попаднеш на нечий чужд спомен.

КРАЯТ
Колкото повече се въртиш около някой спомен, колкото повече го къташ, поиш и храниш, колкото повече го тъпчеш с времето и мислите си, толкова по-натежава. Наедрява, надува се, надува се, докато неочаквано се пръсне. Никога не си сигурен - от висок холестерол или от газове.

Имало спомен, няма спомен. И помен не прави.

(на снимката, л.арх., зародиш на страшен спомен)
2-8-15, С,

ХОРА И ЛИЦА

има такива хора в живота ти
дето влизат у теб
и правят разни неща

или нищо не правят

засядат някъде,
пресядат ти,
не можеш да ги махнеш,
защото не  можеш да ги намериш -
нямат лица,
само някакви черти,
които си забелязал,
а другото не си

хора без лица
Лицето Х. или Лицето У.

а огледалниците им,
снабдени с лица, са вън -
срещаш ги понякога
и се чудиш какво общо имат
с онези вътре

нищо общо нямат,
казваш си, има някакво объркване

лица без хора

тези вън ти съобщават случки -
лица от новините.
с тези вътре си играете на случки,
докато пораснеш.


С., 28-7-2014

ШОТ СТОРИ

Имало едно време една Ева - хубава и местна, разправят из притулените балкански махали. (Щото тя Ева не е изолирано райско понятие, някакъв елитарен концепт, наложен свише на долната земя, ясно е.) Та, имало едно време една Ева и тук. Всичко текло по мед и масло, още от напролет си ходела дибидюс из двора и си свиркала. (Понеже не знаела, че е гола, та да й подсвиркват другите.)

По Петровден обаче станала ябълката... Минели ли край двора, на прегладнелите ергени им щръквали адамовите ябълки от преглъщане. Първо обрали клоните, нависнали през стобора, но една нощ един се прехвърлил и вътре, и станала тя каквато станала.

Тук версиите на местните се разминават. Според някои за всичко бил виновен най-малкият брат, щото накрая и той заспал, но по-мъдрите друго рекли: "Природа е това, не можеш й се меси! Орехите чак есенес стават, къде ще пазиш със зелени орехи ябълка Петровка!"

Ева, както му е ред, била пратена - добре облечена - някъде вдън села роднински, за назидание. А ябълката полека-лека изсъхнала, за утеха на тримата братя, които дружно и с облекчение я отсекли наесен. Последната ябълка, съща евина глава - дребна, свита, почервеняла от срам - тупнала на дръвника. (По тези краища френски не говорят.)

И понеже не била хубава, яли я червеите.




А., 23-7-15

КУ-КУ-ХАЙ 37

По затоплените керемидени покриви
шкембести котки.
Май е плод на изветрял валериан.

13-5-15, C.

АПРИЛСКИ ИКАРИИ

Качваме се по стълбите на подлез
аз и гълъб.
Никой от нас не лети.
(Не знам какво е
неговото оправдание.)
Изпреварвам го.
На разминаване почти долавям каква е
неговата мечта.

на сн. небе без мечтатели
С., 28-4-15.

КУ-КУ-ХАЙ 35

Обаждаш се всяка пролет
редовно
като стар ревматизъм.



23-10-15, С.

КУ-КУ-ХАЙ 34

Обезкървени мартеници
по клоните -
тъпа е сабята на рицаря Март.

С., 7-8-15

14 ФЕВРУАРСКИ ХЕЙТ ИЗРЕЧЕНИЯ + 1

Любовта не е после, не е утре, не е на лято.

Не е панделка, не е връзка,

за кордела не съм сигурна.

Любовта не е до поискване, не е пратка, не е на приносител.

Не е на тъмно, не е на свещи,

за пламък не съм сигурна.

Любовта не е в бутилка, не е в целофан, не е в пакета.

Не е без примеси, не е кристална,

за чуплива не съм сигурна.

Любовта не е червена, не е плюшена, не е балон.

Не е съдбовна, не е кармична,

за магия не съм сигурна.

Любовта не е есемес, не е чат, не е имейл.

Не е нараняване, не е взлом,

за болка не съм сигурна.

Любовта не е заедно, докато..., завинаги.

Не е гаранция, не е сделка,

за обещание не съм сигурна.

Любовта не е място, не е време, не е срок.

Не е излитане, не е гнездене,

за домуване не съм сигурна.

Любовта не е говорене, не е предел, не е декларация.

Не е шумна, не е приказлива,

за тиха не съм сигурна.

Любовта е.

С., 13-2-15

КУ-КУ-ХАЙ 33

На Х.П.


Ароматна пръчица -
шиш фламбе
на страстите ни уикендови.



С., 7-2-15

ФЕВРУАРСКА МРАЗИТЕЛНА

Колата ми под калпак - от сняг.
Дори под цяло одеяло - бяло.
Минавам край нея - брр, студ! - не смея
да разривам сега, ще почака снега.

Тогава съзирам на капака, отляво,
където винаги е мястото му било,
сърце едно,
драснато вещо с два щриха,
на игра, а разтупква моето - иха!
И уж бе от студ примряло,
а не чака да поникнат въпроси -
как така тук си, сърце, от кого си? -
то вече знае, стоплено, засияло,
нарочило автора свой -
той е, той!
Че кой друг може да е?!
Ясно е като две и две:
най-сетне се е престрашил!
Ама не е ли наистина мил!...

И с пролети, шурнали в вените,
правя крачка-две, от големите,
когато не щеш ли на съседна кола
малко по-нататък на тротоара,
(а тя е дори по-стара),
ме спъва подобна - душепрободна - картинка:
сърце като за снимка.

И колко му трябва на мраза февруарски
от гума до гума, по съседски, клюкарски,
перките ми зиморничаво да свие
и с надеждата пак да ни мине на "вие"...

Да, за всичко виновен е климата.
"Нищо лично!", намига ми зимата.



С., 10-2-15

КУ-КУ-ХАЙ 32

подухна южняк, застинал,
на покрива петелът аленее
в свян и ръжда.

















С., 28-1-15

АБЕ, Ш`СЪ ИЗКАЖА

Мен насилието ме прави безсилна. Безсилна да чувствам, да мисля, безсилна дори да говоря (обикновено на доста високо ниво владея това да приказвам, без да мисля). Насилието обаче ме прави немощна, неспособна на реакция. То това му е работата на насилието, май, да те обезсили.

Ами не съм Шарли, не. И всички не сме, колкото и да не обичам обобщенията. Не сме Шарли, не, по нашите краища си имаме Чарли. Чарли е едно доста обичайно име за куче. Кучето е най-добрият приятел на човека. "Чарли, дръж! Чарли, седни! Чарли, млък!" Чарли е верен на традицията. Че куче, което лае, не хапе. Чарли е верен приятел. На стопанина си. Чарли лае силно и много. Лае по всичко живо, най-лай му задават профучаващи край него колела и коли. Това е атавизъм, разбира се, днес кервани няма.

Да, не сме Шарли, макар че онази вечер БНТ аха да стане. Пусна (както едно време по НГ "пускаха" банани, ех, славни времена бяха!) документален филм за съдебния процес срещу изданието "Шарли ебдо" от 2008 г. Излъчен бе в петък вечер от 22 ч., точно след "Панорама", което според приятелите ми медиаведи си е праймтайм. Филмът е "Тежко е да си любимец на глупаци" и е стотина минути чисто върховно удоволствие. Чудесен филм. Чудесен! Гледайте го, непременно. Гледайте го, колеги журналисти, слушайте го, колеги преводачи, господа юристи, на всяка цена го вижте! Щото като гледаш тоя филм, усещаш какво е да си с крила. Вярно, за кратко, за стотина минути, ама кой ти ги дава! А, да, БНТ, благодаря. (И тя не е Шарли, но понякога и Чарли спира да бъде, и в такива моменти дори далечна волтерова Франция ти се струва мааааалко по-близка.)

Да, аз съм Чарли. Като ме бият, подвивам опашка, като ми подхвърлят кокал, припиквам нечий крачол от радост, като се разлаят съседските кучета, меря и аз вой (бой мери Шарли, разбира се).

Обаче на моменти, оскъдно кратки и съвсем редки, след като съм прочистила добре гърло, а стопанинът спи, вече несмущавано, когато небето над главата ми се е прояснило, тогава и пред погледа ми се избистря и ми светва. И почти съзирам родовата си връзка с Шарли. Или видова беше? Не съм сигурна. Все пак аз съм само лингвист, разбирам от езикови връзки и знам, че демос и демокрация се родеят, ама знам и че се родеят демос и демотики. И когато някой заговори за неща по-висши от кокала, това е един друг език. Там прегласът е Ч/Ш и трудно го разбирам.

Но усещам, усещам с всяка клетка на тялото си, че всичко е до педигрето - и кокалът, и крилете.

11-1-15, С.

(линк към анонса за документалния филм по БНТ: http://bnt.bg/filmi-i-serialii/izbrano-za-sedmitsata/tezhko-e-da-si-lyubimets-na-glupatsi)

ПООТРАСНАЛИ ПРИКАЗКИ

...То кое време вече стана, колко голям  Алек стана,
но има-няма, през ден-през друг ще рече
с непораслото си гласче
(с пораслото само нарежда,
не ми оставя и трохица надежда):
"Приказка има или няма вече?"
И понеже уж се уча да казвам "не",
но още има какво да се овладява,
надделява малкото диване.
"Приказка ли? Добре...

Имало едно време една баба и един дядо..."
- Що пак за тях?
- Ти откъде знаеш за кои?
- Добре, давай.
- Те си имали мотор. Но не какъв да е, а с три гуми.
- Няма такива мотори! - уж да се унася, но е готов да спори на нож.
- Ти ще кажеш! Не си виждал, ама то има - мотор с кош!

Имали го още от войната, когато били млади. Моторът с кош бил зелен, макар зеленото вече да било останало само в спомените им, купен на безценица от един изпаднал германец, който искал да избяга на север...

- Защо на север? Нали всички бягат на запад?
- Не всички, само глупавите. Ама ако ще ме прекъсваш... На север е много по-хубаво. Може да бил изпаднал, но не бил изкукал оня германец.

И така, искал да избяга на север. Но селото на бабата и дядото било почти на Дунава, а през реката може с моторница, но с мотор не става. Затова той им го продал срещу две шишета ракия - едното да се сгрява, другото - за салджията.
Бабата и дядото били много доволни - ще могат да си джиткат насам-натам и да опознават следвоенната родина. Бабата била много бойна мадама тогава, в нашите късни времена сега на такава ще речеш бабеса. Научила се да кара мотора на три колела и често въртяла кръгчета сама из селата, за смайване на децата, за смях на женорята и за засукване на не един и два мъжки мустака.
- Е, как така - за мустаци?!
- Ама ти още ли не спиш! - сепвам се аз, усетила, че съм се отплеснала повечко в метафорите. - Хайде, слушай нататък, не остана много. И заспивай по-бързо вече! И така...

Бабата и дядото вече били стари, превалили отдавна билото на живота. По онова време и лятото превалило било, задавала се есен, моторът на мотора с кош отдавна бил изпял своята песен, но от време на време те го подкарвали. Тъй и сега. Съседът и дядото бутали, докато бойната баба го запали, после дядото, в спомените си същи левент, почти в движение, се качил в коша. Ей ги, потеглили покрай жлътналите се ниви, все покрай гората, към реката. Ветрецът вейнал забрадката на бабата както някога, тя унесено понатиснала повечко газта и аха да стигнат реката вече, когато на един по-кос завой... "Стой!", викнал дядото, "нещо стана." Моторът изхъркал и спрял, килнал се на една страна, на тая към коша, за зла беда. Оказало се, че спукали гума. "Ти си виновен!", викнала бабата. Виновен, невинен - белята била станала. Какво им оставало...

- Ами да откачат тоя кош и да се приберат с мотора, - предлага Алек. (Явно няма да се спи.)

- Ами да, ама другия път ти ще разказваш приказките, щом ги знаеш!

Бабата била бясна, искала да зареже дядото насред нивите - да се оправя както може! Накрая все пак се смилила - какво ще прави сама у дома, кой ще й хапва гозбиците, кой ще й наглежда пилците, и кой ще й кърши хатъра, като дърпа юргана към свойта гърбина на зима? Качила го отзад на мотора и се прибрали по живо, по здраво. Стъпи меца на клонче и - пук! - приказката завършва тук, финализирам аз почти авангардно.

- Е, не, а с коша какво е станало?
- Какво ли...

Кошът, оставен сред нивите до гората, обраснал с треволяк и една двойка щъркели се заселила в него току пред есен. Кошът много приличал на гнездо, но бил далеч по-широк и по-удобен, с кожен салон... А и бил в ниското, край реката, да не се морят да летят надалече и нависоко. Те били два стари щъркела, тази есен нямало да отлетят на юг. Кошът им дошъл идеално.

И добре че пръв го зърнал старият щърк, та щъркелицата била доволна и благодарна, иначе кой знае какво натякващо тракане на клюн щеше да оглася реката, та да разпъжда всички жаби в околността и да си умрат от глад.

- Ама в кожен салон... -
удря на финалния ми акорд най-последния тон
поотрасналото ми момче
и заспива вече.



6-1-15, С.

ОТ ШАПКАТА

ЗИМНИ СРЕДИ


***

Коледните и януарските безкрайни празници имат и една-две приемливи страни. Хлябът и виното.

Замесването, втасването и печенето на пита ти връзват погледа на възел - кога сколасват нечии чевръсти ръце и - абракадабра! - хлябът е в пещта, после, обиколил нивата, ей го на масата. В центъра на всичко това има магия. И паричка.

Разчупеният хляб е благодатната среда за меко и топло доволство в протяжните следобеди, преливащи във вечери, а разлятото вино притъпява нечия липса, облажва погледа. На хляба мекото и на каната дъното - това е амплитудата на движение на всеки познавач и умел гълтач на сезони...

Както би казал средностатистическият латинец или странящият от евфемизмите сексолог: Dulcis in fundo.

***

***

Етерът е смръзнат. Вледеняват се и най-летливите неща - вкочаняват се мисли и заплашват да разбият главите ни, вкоравяват се желания - ще ни проснат по гръб... А си помислил нещо, а се е втвърдило и те е халосало.

Надвисват като прозрачни висулки криви сметки, тайни помисли, грандиозни планове, скрити желания. Опасността е на всяка крачка.

Сигурно така е било в началото на ледниковия период, когато всяка непремерено едра мисъл вместо да си отлети из етера се е вледенявала за миг и се е стоварвала премазващо отгоре. Мамутски желания, динозавърски кроежи  - огромни ледени блокове. Изразът "внимавай какво си пожелаваш" е въглеродно датиран от ледената епоха (1, 2, 3...).

Бележки:

среда - 1. нещо в центъра, средищно, респ. основно, същностно; 2. (по Wiki) среда на обитаване, част от обкръжението на организма; тя е определяща за функционирането му; в средата на всеки организъм влизат множество елементи с органична и неорганична природа; всеки вид има своя собствена среда, човеците клонят към посягане към чужди среди, но и към чужди начала и краища също. 3. среда, регионално, ед.ч. от "среди", название на ден от седмицата, но при този преглас отпадат някои същностни рими.

Dulcis in fundo - ужким латински, приблиз.: "Сладостта е на дъното."

етер - използвано в смисъла си на невидима/въображаема среда, син. ефир

на сн. - средно разположен гръбнак на покрив, току преди ледената епоха да го сполети

4-1-15, С.

РЕТРОСПЕКТЪР

На прага ми с години упорито идваше едно момче.
Сменях праговете от време на време,
да не ги изтърка.
То ми носеше цветя и наръчи лалета.
Защо толкова много - питах аз,
колкото да кажа нещо,
когато не развявах неблагодарността си.
Лалетата не са като другите цветя,
лалетата си ти - никога не са много, казваше
момчето, което посивя вън от прага ми,
а аз не забелязах
кога и лалетата го последваха.
























30-12-14, С.