ДУХАЧИ НА СТЪКЛО

Преди споменът беше тинест - топъл и мъгляв,
а желанието да се свлека в него
като в мекия търбух на торбест звяр - денонощно.
Оказа се непропусклив наобратно спомен.

С напредването на единия крак пред другия
ферментира и се избистри,
в някаква междина се оттече блатото
и остана ясната прозирност на стъклото,
през което те гледах.
Невитражно.

Понякога още се режа
на допирите ти стъклени.

РЕТРО

(ПОПЪТНИ ЗАБЕЖКИ)

Попадала съм – волю, неволю и смесено – във всякакви бани. В общия случай това са места с тоалетна и душ/душ-кабина/вана. Била съм и в ултрамодерни, дето а си мигнала с по-обилно наспиралени мигли, а са те замасажирали внезапни струи. На такива места придобивам особен поглед - "гледам шарено" - но след кратко суетене и проби-грешки се справям ненатрапчиво за околните.

Но ей ме озовала се в хотелска баня, в центъра на европейска столица. Хотелът – съвсем приличен, с лек тремблинг на четвъртата звезда, но пък разположен в смущаваща близост, направо мило опрян в „Риц”. Неугризено мога да заява: „Отседнах в „Риц”!” и би било незначително изместване на фокуса в името на едно по-лежерно творческо писане. Чисто, удобно, банята – стандартна, родно познати емайли и теракоти. Мушвам се под душа, успокоително виснал над традиционно белееща се вана. Оттатък ме чакат... Врътвам четвъртито кранче. От долната част на съоръжението потича студена вода. Съзирам второ кранче, с червено бутонче като пъпка от едната страна. Натискам го, то хлътва, но не предизвиква никаква промяна в статуквото. Отдолу си тече вода, студена. А оттатък ме чакат. Бутам, дърпам, въртя - нищо. Във фаза на зародишна истерия съм: в това си предбанно състояние нямам мърдане навън, а оттатък ме чакат! Суетата не ми позволява да се появя, виснала ръце (и др.) и да вайкна за помощ. То и мигът, нуждаещ се от пост-банното ми присъствие, сигурно отдавна е на отшумяване. Неистово въртя кранчетата. Хич не е вярно, че хубавите работи с благост ставали. Някои работи стават, вярно. Но едва ли е от благостта, вероятно е заблуждаващо стечение на обстоятелствата. Течът в банята продължава да е само от долна и студена вода. След енергичната ми намеса, сбор от натискане и полукрещене, мимикриращо за слушателя отвън пеене под душ, потича топла и приятна струя. От чучура отдолу, на 25-35 см от канала на ваната.

Понеже вече няма значение дали оттатък още ме чакат и за какво, отдавам се на логически размисъл. Осъзнавам, че не мога да легна на дъното на ваната - ако съм по гръб, рискувам удавяне, ако заема обратната поза, ще попремажа някои свои забележителни издадености, а и ще съм подложена на мощна струя, насочена между лопатките - би било акутна китайска инквизиция. Към подновените въртене, ръчкане и блъскане добавям молитви до водоподаващото устройство. Но душът отгоре остава бездушен свидетел на яловите ми опити да изляза мокра от положението.

Влязла в банята в цялото си дамско достойнство – по чанта, докопвам джиесема и набирам рецепция. Отсреща се чува мек, неразбираемо спокоен и още по-неразбираемо словоредящ глас. С ураниев тон изисквам да ми обясни как се пуска душът, а той кротичко известява на поръбен английски номера на стаята ни и добавя : „Моменто, инглес.” Последвалата кратка музикална пауза издращва ухото ми като лък, рязко лишен от колофон, а после се чува спасителното „Мей ай хелп ю?” „Йессссс!” твърдя отривисто. Трезво мислещата част от мен добавя: „Ай хоуп соу.” И обяснявам, че ми е нужна линейната секвенция от действия, прехвърлящи нагласената като температура вода на съответната височина. „Йес, ай ноу хау”, чува се самоотвержено оттатък, а аз пропускам покрай ухото си мегатехничното „ноухау” и се оставям на гласа да ме води. В миг отпускам бръчките и разбирам какво е любов от първо чуване. Готова съм да ида до края на света с този глас, готова съм да му се отдам напълно и всячески, стига да ме лиши от сухотата. „Тел ми, тел ми...”, повтарям наум, готова на всичко, докато той ме направлява с глас. Никога „търн”, „прес”, „пул” не са звучали по-спасително. И гальовно. Номерът бил да врътнеш крайната част на чучурчето, при което и леко да дръпнеш надолу. Никой не би се справил без указания. Явно единствената причина да не ги разлепят по стените на стаи и бани е вещият господин от рецепцията да слуша умоляващите гласове на дами, копнеещи за семплия му английски...

Къпах се дълго. Като излязох, намерих бележка: „Много се бавиш, в бара съм.” Свирукайки си Едит Пиаф, метнах на гърба си полудреха, ръснах парфюм за допълнително покритие и подприпнах към лобито. Най-доброто предстоеше – щях да имам поне два часа, докато недочакалият ме на свой ред научи как се пуска душът... Два часа на лоби бара! Щях да благодаря топло на спасителя си...

Може да съм ретро, ма му хващам цаката на момента! "Но риедо риен..."






9.10.11.

НОЩ=ДЕН

По стара традиция пресрещнах поредното равноденствие на фара.
С пламъче в окото, червено и две чаши.
Предпоследния път към втората чаша имаше и ръка.
(Как ли ще е последният?)

Фарът си знаеше урока и можеше да кара на автопилот. 1/1/5.
Имаме си стара задявка ние с фара. Но добре че фаровете не се напиват, че ако почнат да намигат...

(Поради това опасение не всеки фар си има бар, както би следвала елементарната логика.)

ДА НИ Е ЧЕСТИТ 8 МАРТ... ДЕКЕМВРИ... 15-И СЕПТЕМВРИ

РЕЗЮМЕ:


9,02 ч. Кратката ЛМП аз чувам за трети път като майка, първия път дори се вълнувах. Римите са същите, както когато моята майка се вълнуваше.


9,26 ч. Завеждащата занималнята си служи с прост, но Ударен синтаксис, говори меко, и желае "крепко здраве" на децата ни.


9,30 ч. Класната на сина ми "преценя". Като спре, "констатира, че децата са шумнички, което значи, че имат сили, които да им стигнат за до края на годината". Борба ще падне, явно. Тепихът е открит.


9,38 ч. Директорката спуска 4-о окръжно за приложението на модата в училище: "...ноктите са ниско изрязани, на нивото на пръстите, момичетата могат да са с безцветен лак - заради гъбичките, момчетата не; синджир, гривна, обеци - по един брой; по дрехите да няма диаболични надписи".


9,55 ч. На излизане от училище по главите ни се рони мазилка.

НАБАТЪТ НА ЗВЪНЧЕТО

Мине не мине година време, и отново дрънне септември, и школата отворят врати. Прекрачил прага им пък, попадаш в школата на живота, казват.

В началото на годината децата полагат т.нар. "входящо ниво" - запомнено ли е овладяното през предходната учебна година, в края на която на свой ред е имало изходящо ниво. С оценка. Между входа и изхода на знанието за година време би трябвало да се е случвало много. И това много да се трупа. Срещу оценка. (Малко като сливи за смет - иди го обясни на децата.)

В края на топлите дни е ред за беритба. Обродена за година време би трябвало да е и нашата, на порасналите, градинка.
Входящо ниво в познанието има и за нас наесен. Може да започва с по-лек аритметичен преговор - с броене на пилците, да речем. Може да е исторически - със смяна на учителя, ако сме го надраснали. Защото така и не научиха уроците ни някои пусти учители. А може и да изгърмим на изпита и да ни върнат в старо отделение.

Взривоопасно си е наесен.

По дворовете - огнища, на които къкрят спасителни пояси за зимата - сладки, солени, кисели... ("Дано не бомбират!", казваше баба за затворената вече продукция.) Избухват в главите ни най-ярките летни спомени...

А някъде звъни ли, звъни...
"Да го натиря веднъж на училище, да рахатясам!", мрънкаше оняден една позната за сина си. Вероятно тя изобщо не чува звънеца.

А е важно за кого бие камбаната - за всички ни бие.
И макар че така или иначе ще изпушим, по-добре иначе.


 

11 септември 2011 г.

ДИВОТИИ МЕЖДУ СОФАТА, ДИВАНА И КУШЕТКАТА

ІІІ.

CORPORE SANO:
Неуморно прескачай високи летви и слизай от клона.

ДИВОТИИ МЕЖДУ СОФАТА, ДИВАНА И КУШЕТКАТА

ІІ.

СЮЖЕТ ЗА МАЛЪК РАЗКАЗ:
Не всеки майстор е маестро.

ДИВОТИИ МЕЖДУ СОФАТА, ДИВАНА И КУШЕТКАТА

І.

БУНТЪТ НА ЕДИН ЧЕРПАК:
Понякога омръзва да не си лъжица за всяка уста.

АДАМСКО

Спрях да имам тяло преди година-две. Вече съм врял и кипял.

Спрях да имам връзка с него, а и да го ползвам за инструмент за връзки с други (тела).

Но то не спря да се влачи подире ми като надвечерна сянка, гъгниво напомняйки за себе си с болки и неможения.

Да можех, бих му избягал там, където бродят сънищата, когато не ги сънувам.

("Golconde", Маргит.)

ПЛАМЪЧЕ

...А представяш ли си какво е
да ме няма?

То е
като да е неделя, ти - по пижама,
онази меката, дето се дипли така,
сякаш стогънна е от места,
из които се смушвам...
А да ме няма е
да виси на теб като истукана.

Нали си представяш да ме няма
какво е?

То е
като да играеш през улицата на дама
и да скачаш почти като в полет,
пощръкляла от пролет,
а да те спъне гласът на мама,
привикал те неоправдано рано;
и да жулнеш коляно,
изгубвайки реда си на дама...

Нали разбираш
да ме няма какво е?

То е
като да е топло, но без сгушеното,
на босо под дъжда, но без танцуването...

Откъде знам ли?
Нали те гледам как танцуваш!

ОТКЪСЛЕЧНИ АЛИТЕРАЦИИ

Аз:

с шал и шалвари, на шезлонг.

Гледам:

мъж, млад, в морето.

Е:

предвечер, предзаедно.

(30 авг., илюстрацията е на Paul Ackerman)

НА ЗАПАД ОТ ВЧЕРА

Дълго време нищих и листих спомени, премервах и претеглях ги, калибрирах ги, тук-там ги тонирах... И ги редях. На пластове. Стараех се цветовете да пасват. Тон спомени тон-в-тон.

И така - дълго време.
Като не останаха спомени за диплене, занадиплях дългото време. Слагах утро, приглаждах го ласкателно като кротко дете; редях ден – простряно и равно, бавно пладне, меко прилягащо на диплата. Вечерите понякога упорстваха, трудно пригодими за диплене – на моменти изтъняваха така празни, че ставаха като най-лека и въздушна тъкан, тензухено вееща се, безтегловна, която ми се изплъзваше като ефирна шамия. Или пък пръстите ми искаха друго да правят със залезите и мрачините; или пък погледът ми току щипваше чевръсто някъде... Тогава полягах и с тежестта на безспоменното си тяло поприглаждах и този пласт време.

Тъмни катове време.
Можех да ги надипля в ракла, като баба. Пък, за да не пробие някой молец черни дупки във времето, да ги поръся с нафталин.
Или с нафта – въпрос на езиков усет. Или на озарение.
(То и без това време няма. И без това няма време.)

(На снимката: разрез на морков: източник на антидипли=противбръчки и изобщо - каротин-кератин-о`зарин срещу резки спомени)

ДРУГАДЕ

Седя си
оттатък рутинното,
всекибитното
пустинното,
оттатък болежките
и бодежките,

даже оттатък прибежките
до къси мисли
и ситно изписани листи.
Седя си оттатък
и стига ми

полунакълбеното,
поразбридано,
недоусукано,
понатаралежено от чакане
усмивче,


дето ми се върна,
като прекрачих
оттатък.

С ТИХ НЕДЕЛЕН СТИХ

 

СТИХ НЕДЕЛЕН,
ДЕМЕК
НА ДВЕ ОЧИ:
Дреме някъде в мен един черен
човек.
Но отвън тенът му не личи.

ПЕТИФУРИ В ПЕТЪК

1. Излязох от жилището, заключих. На стълбището напредничава хлебарка вместо да се стрелне устремно нанякъде, ме стрелна с поглед и коварно остана на мястото си – на пределната близост от едно стъпало по маршрута ми надолу. Шмугнах се притеснено покрай нея. Надолу бягството беше лесно. Някъде из празнините в мен се загнезди мисълта, че не само гълъби настояват за стълбищните площадки. Още по-достоверно би било да се предположи за хлебарките. Винаги съм бил логичен и последователен, дори в мисленето си. Нямах връщане. До петък.

2. Откакто си повтарях отчетливо и безметежно като папагал думички на American English за усвояване на произношението, заизтъквах, че живея на авеню. Авенюто носи името на нелатиноамерикански революционер. И да не го знаете, в реда на нещата е – вече никой не решава кръстословици. Противоречието не пречеше да пускам нелегално самба в ушанката си. Всеки петък. Отдавна танцуването ми е петъчно и дивачно. Никакви школи не помагаха, не им дадох възможност.

3. На кръстовището два трамвая се изпреварваха. Светофари, почервенели от срам, проточиха врат да се скрият в зелените клони. Не мина номерът - минах в насрещното. Почти петък, а миришеше на потен четвъртък, на раздЕлен понеделник и бучеше в ушите като постнеделна нощ. Спомних си изтърканото до блясък бодряческо твърдение, че зад ъгъла неминуемо чака нещо ново и прекрасно. Рязко кривнах. Там-там-ти! Сърцето ми запада с трясък на югозапад. Ти се възползва и ловко се закатери по дирята му нагоре, горе, отгоре. Не те повиках.

4. Отвориш ли уста, все някой ще те чуе. Това бе доводът на баба ми да ми шшшшшшшътка навремето. За да съм станел мъж, въпреки раните, трябвало да си мълча. Чак после знаех, че е важно кой те чува. Предпочетох да ми слушат тишината - сресах струните на цигулката като на плешивец, с премятане. Инсталация. В калъфа й си спретнах (д)зен градинка. Сега чевръсто обикалям по камъчетата й на пълнолуние. Боя се само от леговището на вълка - все си мени мястото. Но пък той вие съвсем чуваемо по пълнолуние. Затова и тогава дзеня. Логичен съм, както отбелязах.

5. Предпетъчно сънувах говорещи врабчета. Трябва да дръпна шалтера на папагала. Да пристегна жицата, тоест. Класически инструмент. Навява позната атмосфера. Богатото оперение ще се стеле бавно и продължително. Като дойдеш, ще ти сервирам коктейл „Джунгла на длан”. А врабчетата ще кимат разбиращо с глави. Говоренето ще е излишно в петък.

Горещници препичат костите ни и обръщат мислите на прахан. Пръсваме се като касетъчни бомби, ръсим хербарии.

В олинели достойнство и бяла капела, бабка пъпли край опустялата катерушка в парка. Децата абдикираха от юли-люли-лейките.

Все още упорстващи в зеленилото си, листа поетично не трепват. Застиват в леден спомен.

Приклещени в омарата - задъхани врабчи души.

Паяк с вещина на рибар бавно и иззасадно засуква мрежата си около него:

Ю Л И.

НЕДЕЛНА НОСТАЛГИЧНА РАЗХОДКА ЗА БЕЗСРЕБЪРНИЦИ
(a-tribute to финикийците)

Преди доста години, попаднала в Минск, понечих да си купя сандвич. Брояща рубли с много нули, пресмятаща ги с мъка, преобръщаща ги в левове с още по-голяма мъка, се размечтах. Дощя ми се да има една паричка за всички и където и да ида, да мога да се нахраня с нея. Трябва доста силно да съм го искала, понеже днес е почти сбъднато: На света има 222 страни (цифрите са интернетски), в 15 от тях живее две-трети от населението (сигурно има някаква грешка). В 21 страни валутата е (еди-какъв си) долар, в 17 – евро (лично съм ги броила). Монетките на нумизматите по неделните площади на Лисабон, Мадрид, Копенхаген... са единствените, ненатрапчиво нашепващи романтични истории. Пътувайки, аз им надавах ухо и с лекота заменях доста евра за монети, излезли от обръщение - събрах шепа екзотични посоки.

Поддала се лениво на една такава романтична неделя, днес си направих отстрелващ Топ 10 на валутите с най-чудато звучащи имена: куна, паянга, така, лек, лемпира, гурде, бир, манат, пула и сборният отбор на всички с лъвски имена, разбира се! Лъвски са валутите на България, Румъния, Молдова, Сиера Леоне (на последната всичко й е лъвско!).

Не бих сменила ореола около мъжествения лев или веселото дрънчене на броеница от паянга (метални топчета по краката на участващи в ритуален танц в Тонга, после служили за разменна монета), или на пръв поглед ефирния лек (съкращение от името на самия Александър Македонски), срещу унисекса на тоталната пластика на кредитна карта.

Хърватската куна, например, величае с името си значението на кожата на златката – традиционно сред славяните средство за разплащане. На монетите са изсечени животни и птици, много са красиви. А на мен куна ми звучи като името на баба, която сладкодумно и умилително разказва за времена, които ще си идат с нея, а не би трябвало.

Как да не те усмихне и бангладешката „така” (според непотвърдени източници се чете и „така е”). Към въображението разтваря паст да го погълне бенгалски тигър, езикът се предава пред загадъчни имена като Ванга, Пундра, Шухма (антични държави, баби на днешния Бангладеш). През 4 в. пр.н.е. дори кръстникът на албанския лек се спънал
някъде пред Бенгал, подвил опашка и дал на заден, така и не достигайки до Индия. Инак сега вместо рупии там сигурно щяха да секат македонски денари. Добре че не станало така, а „така”!

В Хондурас всекидневно плащат дан на историята си. Лемпирата е кръстена на индиански герой от 16-и век - някой си Лемпира, опънал се не на шега на испанските конкистадори. Конкистадорите явно са го лишили от поне килограм-два месо, и не само, но пък и до днес там песото е безгласно.

И все пак фаворит ми е може би пулата. С нея бих могла да се разходя до страна с много диаманти и много суша. В Ботсуана названието на паричната единица означава живителен дъжд. В Калахари разбираш, че водата е по-ценна от всеки диамант и всяка монета.

Облекчително щеше да е в онзи далечен във времето Минск да можех да платя за сандвича с едно-две евро. Облекчително за жителите на Минск. Но аз нямаше да се разхождам наум из пет континента с някоя стара пара, неохотно извадена от диплата на потъмняла кесия, за да стигне до шепата ми.

Странно, но... Романтиката е сега в парите.

КУ-КУ-ХАЙ

(Необходим предговор):

Преди време превеждах „Кин-дза-дза”. Не казвам „преведох”, за да е ясно на зрителя, ако нещо по филма не му се „отваря”. Така де, филмът е факт, възприемането му (в т.ч. преводът) е процес. Обаче. Спомням си този филм като едно от култовите неща във време окултно. И заради оскъдицата на говорене и артикулиране в общоприетия им смисъл - на случващи общуването, на акция и реакция. И заради своеобразната поезия на грозното, както би се изказал да речем един критично настроен Грозев. Вярно, поетичен филм. И хахав.
А се сетих за него по един тормозен повод - разни мои тристишия - досущ поетични, неоразмерени нормативно, донякъде артикулирани, напълно хахави.

Това са си моите ку-ку-хай. Хай-ку пишат всички останали.

(Basta предговор!)

1. ПО-LET IT BE
Става и с едно крило,
ако се спуснеш отвисоко и стремглаво.
Достоверно си се получава почти до финала.

4. ШАРЕНО И ПИСАНО
Тя бе график.
Черно-бял бе светът й, когато
от него отпадна Той. Мат.

9. OCULUS
Една витрина ъглова ме умножава.
Пълня зъркели с околност.
Муха ме наплюва презрително и фасетъчно.

10. КОД ЧЕРВЕНО
Жълта лента – изопната панделка.
Удължена сянка – обрамчена с креда.
Бликнал живот, завтекъл се нанякъде другаде.

26. SEMI SEC/DEMI DRY
Матова като поферментирала маслина.
Отвън гладка и потна. Кубче
лед, пръски лимонени. Мартина.


(Цифрите, номериращи фрагментите, са печеливша комбинация за 5/35.
Картинката е на Aaron Schachter.)

НЕДОСЪНУВАН РАЗГОВОР

- Виж се! Толкова си хубава, а аз...

- Виж се! Толкова си обичан. И аз?

ЦЕНТРОСТРЕМИТЕЛНО

Само стъпките ми рисуваха пътища.
Мислите не клоняха наникъде.
Като клони те свиваха.

ОСТАРЯВАМЕ ГЛАВНО СЛАВНО (ИЛИ КОГАТО СИНЪТ МИ ВЪСТАНА)

Синът ми (9 г.) днес сам реши и се развърша из стаята си, събирайки в пакети и пликове играчките си от последните 6-7 г. Колички, йо-йо-та, конструктори, топки и топчета, летателни и метателни оръжия, пушки, саби, мечове и всякакви лазерщини се оказаха озаптени в торби за изхвърляне, осъдени и присъдени - да ги дадем на децата в парка, каза синът ми. В неочаквано свойствена роля тупках подире му и вадех, за да отсея... да отсея детството от любовта и майчинството? да отсея щастието си в метежа на забравата синовна? да отсея сега от минало?

В средата на Страстната седмица порастващият ми син ме свари страхливо неподготвена за календара и събитията:

той разпусна бебешорлъка си, мятайки за последно пластмасов лък (20 април 1653 г. - Оливър Кромуел разпуска парламента в Англия);

разстреля Черния Петър и гормитите си с един откос, стръвно, да не би някой да надене бронебойната... (20 април 1841 г. - Едгар Алън По публикува „Убийство на улица Морг”);

въстана срещу книжките за оцветяване и плюшките, с които доскоро разиграваше с вживяване театралността си (20 април 1876 г., избухва Априлското въстание);

изстреля се над детството, над онова умилително умалително „детенцето ми”, ококори издължен скелет в безтегловието на освободения (20 април 1972 г. - Аполо 16 каца на Луната);

яхна скейтборда си, вместо Йори (20 април 1996 г. умира Кристофър Робин Милн);

и пое нататък.

...

А аз останах тук, все тук, на пост на детството, онзи пристан, който трябва да може да посреща винаги. За всеки случай, за всяко завръщане.


20 април ХХХХ г.

СОФИЯ, ИНТЕРНЕШЪНЪЛ (МИЛО МОЕ ДНЕВНИЧЕ...)

Допреди няколко дена имах донякъде декадентското усещане, че живея почти в Париж. Приликите бяха обезоръжителни. За да съм по-точна - все едно живеех в парижкото метро: въздухът е вплътнен от невъздушни примеси и с дъх на тоалетна (но тук основно мирише на кучешка), прашното е в цвят - ту червенее, ту става златисто; графитите са лишени от въображение, но ги има дори там, където ти е немощна фантазията да стигне; насрещно седящите или вървящи се държат с теб като с невидим (не в оня песенен смисъл, че минават през теб, а че минават връз теб), като при разминаването ви почти интимно се разкрива бездънна кухост на погледа им), изход няма, има някаква sorti-ровка и биваш пренасочен (я към друга линия, я обратно, според късмета).

От два дена имам друго, донякъде упадъчно усещане - вятър на промяна, на места ураганен, премени урбан дегизировката наоколо ми. Сега чувството е далеч по-топло, почти сицилианско... За да съм по-точна, сякаш че живея в Неапол. Камарите с изхвърлени вещи пред всяка сграда с право се дуят: могат да си мерят полуостровния акцент с онези на града, който трябвало да видиш, за да може да склопиш очи. Много обикалях да открия разлики. Установих, че тук липсват изхвърлени чадъри, никнещи там като гъби след дъжд, че в подножието на техния вулкан се виждат струйки дим от него, а нашият не се вижда от драпиран смог и че може спокойно да пропуснеш виждането на Неапол - тук си мрем с отворени очи. А, да, там примитиво е вино, наздраве.

Изобщо, някак раздвоено ми е днес - уж съм си вкъщи, а такова ми е едно международно настроението. Като да ми иде да стегна куфарите, а ми стягат обръча.

София, в Деня на борбата с шизофренията

КАМЮ ЗА РАЗСЪМВАНЕ, КАМЮ НА РАЗСЪНВАНЕ

Стилът, както и поплинът, твърде често прикриват някаква екзема.
- - -

Когато някой, по професия или по призвание, е размишлявал много върху човека, стига до там, че започва да изпитва носталгия по приматите.
- - -

Забелязахте ли, че концентричните канали на Амстердам приличат на кръговете на ада?
- - -

Той скучаеше, това бе всичко. Скучаеше както повечето от хората.
- - -

Какво е чар? Начин да ти отговорят "да", без да си задал никакъв ясен въпрос.
- - -

Човек веднъж завинаги е класиран.
- - -


(из "Пропадане", превод Г. Панов
снимката е лична, от един от най-райските канали на Ам-дам)

ПРОСТО ДА МИ Е

Тиририрам - вече спя, вече ям.
Живея сносно тук,
не хвъркам вече там.
Тиририрам, ту тук, ту там...

Не ме прекрачвай само.
Избиколи, спъни се,
назад върни се.

Поправи траекторията.
Оправи вратовръзката.
Усмихни се невиждащо.

Адреналина нахъсай.
Или спомена скъсай.

Тетива опъни и се цели
дръзко
в челото ми лъснато.

Оттатък светофара кръстен
премина ли,
прекръсти се за миналото.

6.3.2011, наместо прошки

УСМИВКАТА ТИ

(Кратка сравнителна характеристика и приложения)

1. Като мощен катализатор за бръчици на отлежала радост от света, когато е споделен с теб.

2. Като завеса, при чието вдигане те лепва на стола най-причудливо зрелище.

3. Като старо вино – опива повече с аромат и нюанси, не с алкохолно съдържание.

4. Като раковина, в която е вкоренен прибоят, трябва само да умееш лекичко да нададеш ухо и вяра.

5. Като фокус – винаги бликва изненадващо изпод периферията на шапката.

6. Като стимулант – респираторен шок, вкарващ ударно живец в клетките ти.

7. Като коледно желание – къташ надеждата за сбъдване, дори когато внуците ти отдавна не вярват в Дядо Коледа.

НЕ-ОТКРИТИЯ (3)

ЛИНЕЙНА АЛГЕБРА:

Ти си ми нещото.
Аз съм ти нищо.
Аз и ти сме всичко(то).

НЕРИТМИЧНА ПОЕМА ЛИЧНА

На снощи

И колко люшнат, и пълен, и свят е света,
когато кротко и просто съм ти наоколо:
да близвам сладоледено потта
изкарана от танца по челото ти;
да се кърши гласа ми на погледа ти под шилото
от нетърпението ми гладно лъснато,
да давя в тъмно вино страшилото
на отбити надежди, по кръстовища пръснати;
залитнала, о рамото ти, не в стена
да се опра, и по леда със токче да изпиша
ронливите букви първи на двете ни имена,
но опра ли до плюса, плитко да дишам;
лековерна, намръзнала дланта ми да души
за пробойна в гарда ти и там да се врасне,
да се свре като помисъл в твоята, да се смуши,
нова орисна черта в гънките й да драсне;
А така е политнал, унесен и лесен света,
когато съм на ревера ти, мъхав като брада,
обесена и обесница, впила тиха мечта:
отляво, около сърцето ти да кълня...
Ако оттам по теб пусна филизи,
като вградена сянка ще те крепя.

МЪГЛЯВИНИ

Цяла нощ валя мъгла, слепи са сега дърветата. В бялата им слепота черни мислите ми кретат.

Цяла нощ мъглата трупа. Натежала, утринта с лакти вън се доизбута от съня.

Откъм опакото на клепачите спомен някакъв затлачен... бавно кадър си прорязва: син, и пясъчен, и злачен. Ето лек за остра язва в сипналата се мъгла – споменна, но синева.

НЕ-ОТКРИТИЯ (2)

Вие си виждайте бръчките

с просто око,

аз ще си ги гледам

с неговото.

Oblivion

Той, раят, все е змийско обиталище.
Препуснала, далеч от него вия,
а бързам пак във твоето свърталище
от вълчи усти ближни да се скрия.

ЕДИН ДЕН В БРЮЖ

На пътя от Брюксел за Брюж, който е най-живописно да се измине с влак, виждам бели крави. Опулвам им се като на бели лястовици у дома и с поне толкова смисли ги натегвам. Пък изобщо не се сещам, че си е в реда на нещата в тази страна на шоколада, и белия.

Пристигаме в Брюж към 11 ч. и тутакси хлътваме в неговото си време – то е нещо встрани и отвъд оразмерителните системи. Така, на междата, усещам, че не мирише на нищо, няма никакво ухание, с което да се запозная, както ми е обичаят на ново място.

Та, в 11,30 ч. Брюж няма аромат, но има цвят, много цвят: отгоре засвожда брик (препечена тухла), нещо като под образуват жълто, червено и зелено (кленовите листа не са се разбрали, но разногласията им са съвсем хармонични), а по средата се вие кафяво и сивкаво – реката, поставила се като палитра за отраженията на всичко наоколо, дори и нашите, пришълските.

Към 13 ч. светско време отнякъде силно замирисва на шоколад (от кафяви крави), много гъст и блестящ аромат, виещ се на струйки, течен.

В 14 ч. в носа прониква и си прокарва цял тържествен булевард безупречно благият дъх на масло и канела. Не, не на бисквити, те са ронливи. А този аромат е мек, кадифен, окръглен и диплещ се. Всъщност може би е на най-прясната, топла и вкусна бисквита, която я има само в ума на майстора сладкар, който някъде зад ъгъла твори вкусотиите си.

Докато все повече се втактуваме в ритъма на градчето, не спираме да си сверяваме усета с часовника и към 15 ч. пригладняваме. Сега Брюж е с аромат на вряло и кипяло минестроне, а на цвят – като бухналата усмивка на италианеца, собственик на кръчмето.

Сигурно вече беше към 16,30, когато слънцето вън омеси всичко и метна аромата му при лодките в каналите. За краткото слънцестоене тук (има-няма три часа) успяхме да озарим градчето с хилядите си щастливи усмивки и към 17 ч. привечерта лъха единствено на щастието ни.

Увиваме го във пушек от зимните комини и го магьосваме вещо в чаша испанско вино (така де, Брюж е един Brujas на езика на фламенкото).

П.С. Тук паяците имат за какво да завидят на дантелите!

(Из „BBB (Beni-Brujas-BruXXXL)”, ноември 2010)

АБРЕВИАТУРНО ОТКРОВЕНИЕ (ПОДСЛУШАНО)

Албена Христофорова (А. Х.) е влюбена в Георги Господинов (Г. Г.).


...Пак. Или, може би, в лирическия герой на Г. Г., или, предвид уклона й към телесното, в и двамата.

И си спомня А. Х. студентските си коридори и кривулиците на съдбата... Тогава в Софийския университет (СУ) тя ходела извънредно и допълващо на Теория на литературата при Никола Георгиев (Н.В.!), където обаче вместо да се възползва от драматургично удалия й се случай на близост до Г.Г. (БФ), тя пълнела сетива с изящна мисловност.

Пак по него време, като че да нагнети напрежение по линията на трагическите вини, А.Х. пристанала на бивш СУ възпитаник – творящия в областта на хумора и сатирата Г. Г. (СлФ). Повлякло я е словото, излиза.

На А.Х. сатирата не й се разминала. На Г.Г. (БФ) му се разминало АХ-кането.

Оттогава минали години, както шлагерува градът, изредили се доста Д.А., С.С.С., П.С.Т., М.И., Е.Х.А. и Й.О.К. в живота на А.Х., но тя си записвала, и поуки си вадела. Според една такава извадка не бива да се бъркат инициали с инициации.

И тя била склонна и в готовност да поправи грешката, само момента чакала.

И ето! След толкова шлагерни години и любови/разлъки днес на А.Х. й е празнично: тя посреща Новата година (ЧНГ!) с Г.Г. (БФ).

Обратното, подразбира се, не е валидно.

НЕ-ОТКРИТИЯ (1)

Едно неочакване никога не е свито и сгушено, никога не е на кълбо, настофърчено, наежено, настръхнало, ръбато. Неочакването винаги е разстлало се, гладко и равно, сито и ширнато като тепсия.

В едно неочакване няма как да се удавиш. Неочакването е спокойно, леко хладно на пипане.

Неочакването не може да те застраши с искане или изискване,
не може да те препъне, не може да те връхлети, разплаче, сащиса, разсмее.

В неочакването не можеш да утолиш жажди.
То не вика подире ти, нито срещу ти. Неочакването е възпитано.

Неочакването не се влияе от климата – не умира от студ и в най-полюсното самотуване,
не го парва и най-горещият копнеж.

Неочакването е уравновесено, балансирано, хармонично. Цялостно и самодостатъчно, ненакърнено и ненакърнимо. Неочакването няма пробойни, пролуки, просвети.

Неочакването няма послевкус.

Неочакването е съвършеното нищо.

ДЕТСКИ ЕДНОНАУМКИ

Подхвърлено на топлите ми грижи
едно зрънце оттатък каканиже,
че имало потенциал голям,
да перне с листи тоз таван
на кухничката ни не твърде ниска,
дори че, ако много иска,
и повече се би поиздължило.
Като шило,
което във саксийка не стои,
и план крои
да мери бой зелен и снажен
с един герой прочут и важен,
чиято участ знае всеки
трети,
е, добре де, пети!
Не знаеш ли? Че как!

У нас вещае тайни бягства
бобено зърно като на храбрия Джак!

БУФОНАДА

Що за ден, в който ме води кошмар, през който крещя: "Полиция! Полиция!" и се събуждам, шепнеща със сухи уста "полиция..." Кой ще го иска такъв ден? За какво му е? Да му излязат сметките ли?

В огледалото ме гледаше нещо като жена на видима възраст около 52.

На път за училището на сина ми ме осени: Едно време ходехме с ученически чанти, които изписвахме с имената на забранени групи, изхабявайки единствените си писала - писалките. Сега ходят с раници, изрисувани, шарени, пъстри, непътуващи заникъде.
Съм стара чанта.
И си нося раничките.

На ъгъла се блъскат метафори: клуб на "Атака" и "Първи софийски коледен цирк". Що за съревнование и кой раздава лакомствата?

А някои във вторник харесват блондинки.

ЖЕНА С КЪСМЕТ, И ТО КАКЪВ

Жена с късмет съм. Съзнавам го и си го признавам.
Понеча ли да кривна нейде през просото, винаги се намира кой да ме вкара в правия път. Втурват се отвред, сякаш само това чакали, като услужливи джуджета и на бърза ръка слагат край на разни мои ненавременни и неуместни подпърхвания, непремерени и нестилни залитания. И ме спасяват. От самата мен дори ме спасяват!

Бившият ми мъж, да речем, ми се притече на помощ съвсем навреме. Търпеливо ме научи да се издържам сама, да си стъпя на краката, да работя на три-четири места, да си гледам, храня и възпитавам детето, а не да чакам той да работи и да носи вкъщи. Направи ме самостоятелна, гъвкава, държелива. Направи ме можеща и независима!

Голямата ми любов, по която загубих дъх, който никакво последващо йогистко дишане и практики не успяха да възстановят, ме превъзпита светкавично. С няколко откосни лекции ме изтрезви по теми като звезди за сваляне, мечтания кренолинени и бели рокли на зряла възраст. Върна ме в реалността. И слава богу, че както се бях залетяла, току-виж се опаря! А така – кратък полет, зависване в безтегловието и ускорено приземяване. Звездите са си за небето, прав е човекът. Покрай него прозрях същинския потенциал на еманципацията и го усвоих в интензивен съботно-неделен вечерен курс. Здрав разум, умереност на копненията и живеене за мига правят от крехката сама жена обект, недосегаем за подривания. Пак покрай него научих, че принцовете са измислица на импотентни художественотворци, но пък спокойно мога да купувам и подарявам бели коне. Важното е веднъж да се окопитя, да не живея из филмите, които превеждам и да разбера, че виното е за пиене и само един мъртъв език търси в него истини.

С разни гаджета пък, междувременни и съпътстващи гореупоменатите колоси, овладях тънкостите: вече си плащам сметката, макар все още понякога с подканяне; влязох в час какво е dutch style; възпитах се да очаквам цветя, ако съм си купила добър разсад, да споделям козметичката и педикюристката си, а също и епилатора си. Накратко, отърсих се от всякакви ала женски егоистични лични неща. Усъвършенствах се в това да се оправям сама!...

Рядък късмет е това, рядко щастие - да попадна на такива хора. Благодарение на тях съм свободна, независима, самостоятелна и зряла, лишена от егоизъм, трезво мислеща. Те изиграха ролята на трите солидни кита, на които се крепна светът ми.
Добре че широк е светът и спасение дебне отвсякъде.

ЛИСТ БЕЗ ФЕРЕНЦ

Есента отпътува нанякъде. Събрана в огромни найлонови чували и качена на неугледни камиони. Инкогнито.
Дърветата останаха без есен по себе си. Колебливо им е - разголени или разпътни са клоните им.
В ниското, до стволовете, в пощаденото от циганите, се гушат кучета.
Пролайват летните ми помисли. Не хапят.
Замирисва на пръщина и младо вино. И пием за нетърпеливите си сетива.
За търпеливите подготвяме дръвници.

ЗА ДИАМАНТА И ПО-СИЛНАТА ЛЕКОТА НА БИТИЕТО

Нещата, които друг не ти е дал да преживееш, случките, от които друг се дръпнал, за да не му се случат с теб... Защо те преследват тези неща? Та нали те не са твоите неща! Те са случките, които друг се е уплашил да му се случат!
Само че те текат по вените ти и пулсират така, че те карат да завиеш наляво или надясно, или току да спреш на средата на нечие движение. И да седиш като вцепенен, докато целият свят се върти и завихря, поел нанякъде като бесен. О`бесен свят. А ти сред него – съвсем питомен, притомен, кротък и не на себе си, на другия, не знаещ на кого, на никого, наникъде... Ти седиш, стоиш, висиш. Ти си спрял като с развита пружина. Ти си спрян. Насред нищото. Посред всичкото. Като кукла на конци. И няма кой да ги дръпне. Нито кой да ги среже, че да полетиш.
Вкочанен, там си ти. Спрял, спрян и запрян. В онзи - уж добре смазан - механизъм двигателен, някой е пъхнал прът. Защото от онова, което движи кръвта ти, този някой се бои до смърт. Че и отгоре – до обездвижване.
Ти си спрян, ти си в плен, като че измерения от теб са разръфани и вплетени в неживото. Точно като онази сянка, в градежа взидана. Или като да те е забравил някой – рязко и с лекота, все едно те е драснал – еднократно, неусетно, с молив поне 8В. Меко, но отривисто. Драс!
Хайде да те видим сега – нали графитът е диамант – блести де!

НАКАЗАТЕЛНОТО МЕСТОИМЕНИЕ „ОНЗИ”

Като тъжни са камъните, заливани от есенните вълни на пустия бряг. На свободния от нас бряг. На силния без нас бряг. На онзи бряг, с неспиран вече от неумелите ни хвърчила вятър, с неозаптявана от лодката ни вълна, с несмущавани в студенината си камъни.
На онзи бряг, на който до скоро сновяха, шетаха, щураха се из топлия пясък телата ни и усмивките, и опнатите ни кожи, и ласата от ръце...
Онзи бряг, на който се пишеха партитурите на бъдещи спомени.
Онзи бряг, в който арматурите на скелетите ни се впиваха, за да го укрепят. Онзи бряг, на който чайките надделяваха на гларусите, а резултатът на електронното табло винаги сочеше пълно-луние в полу-нощ. Полу-нощ. Полусричахме, полуказахме онези думи, дето - казани - са хвърлен камък.
Да. На онзи бряг, дето последно вдишахме вълна до бяло септемврийска, разпрашила в съцветия лятото, разпрашила перата щъркови и попила ги в камъните.
И ей ги на - камъците на онзи бряг. Но нас ни няма . И камъците са и лунни, и слънчеви, и техни, и свои, но свободни от нас. А ние сме с тях в спомените, с тях в стиховете, с тях, в които пръстите ни са вкоренени, с тях...

С онези камъни сме на шиите.
Да хвърляме котва в есента, капитане! Суша на хоризонта!

И НАЯВЕ, И НАСЪН

Прибрах дрехата на раменете си късно тази вечер, миришеща не на цигари и кръчми, а на барут...

***
Бях на фойерверково зрелище! Гледах спектакъл. Не, гледах позорище! Гледах най-зрелищното представление за публика. Гледах бурлеска, гледах комедия деларте, гледах фарс, гледах трагедия... Гледах с широко окръглени очи и невъзможност да си събера разпънатата от ухо до ухо усмивка.
Видях невероятни актьори в най ала Станиславски превъплъщения, излизащи от образ за миг и протягащи повик към залата, видях театрална травестия, видях пламъци отвъд експлозиите от (не само) балканска музика на сцената.
Пред очите ми почти непрекъснато, като неизменна ремарка, се четяха съвсем графични графити, оклеймили един мост на въздишките по недостижим идеал или по копнеж, който не ни е по силите.
Гледах спектакъл на Народния театър, играещ се за 150-ти път пред публика, със зала пълна и, подобаващо за случая, напълнена.
Видях дузина актьори, като слети. Слитък от златни пръски.
Видях мизансцени като земетръси, замръзнали в картини тела, вкочанени от браилската зима пръсти, вледенени от липсата на вяра в напред очи.
Жалих за нескопосани напъни, за невъзможности, за вечното тупане в гърдите и неизбежното отупване от прахта на неслучващото се.
Чух, а и си пях с цяло гърло, за звездата, за съдбата, за белия кон, който все въжделеем, а все не обяхваме.
Чух реплики от типа: „българска работа”, „я, и премиерът е тук!”, „чалга им дай”...

И исках да викна: „Hush!
Преживях спектакъл и искам да слушам как пее сърцето ми!”

***
Прибрах дрехата си късно тази вечер у дома. Краката ми изтрополиха шестте етажа стълбища, препускайки не един, а табун коне. И усмивката си дори поприбрах. Мъничко, колкото да заспим. Щастливо усмихнати.
А душата ми остана да се рее нейде там навън, в небето ли, по улиците ли, към тихия ли бял Дунав... Лекокрила е тя сега, иди я стигни!

(по повод 150-ото представление на „Хъшове”, реж., пост. Ал. Морфов, който игра Македонски;
Народен театър „Иван Вазов”;
10.10.10.)

из "ПИТАНКИ-РИТАНКИ"

2.


Дали когато пусто да опустее ти стане,
се заселват прилепи в камбанарията ти?

А щом с мисъл зачоплиш рани от лани,
чавка ли навикваш, че кълве пипето ти?

И дали по наследство върви тъгата,
или съребрено идва – от Адама, заразна?

Под съдран чул, а не под дъгата
ли мушваш се, че да скриеш празното?

Сам ли по-добре, да е дебел вратът ти,
или с какъвто дойде, стига да поостане?

Драсвам клечка на мъдрости за изпът и
ритвам срещу ръжена, пък каквото стане.

ДУМА ДУПКА ПРАВИ (ЗА ЧУДО И ПРИКАЗКИ)

- Нищо подобно! – врисна принцесата. – Кой ви излъга, че ми е посинено дупето?! Никакво грахово зърно не е поставяно под дюшека ми. Това е инсинуация на невежата узурпаторка на трона в съседство.

Истината била някъде там...

Съседното на принцесата царство било господарство на самотек. Царят се бил споминал отдавна и с облекчение. Царицата, открила своята свободна воля и още по-фриволна женственост, била зарязала и трон и палат, и току пълнела менци по кладенци - дано й напият водата самодиваци. А подрастващият им син, вирнал едва напъпилия си мустак, се бил зареял като гларус по чужди морета.
От това пито-платено положение се възползвала една вещица от горите Тили-лили-лейски, веща в отварите за помътване на поглед и заблуждаване на мисли. И успяла да заеме опразнения от седалища и не присъстващ в баланси без ресторантьори трон. Удобно й било там, по мярка, спокойно – наоколо само дивеч и паяжини. Ах, как ги умеела тя такива запуснати места! А конкретното имало специфично предимство – хазна без претенденти да я харчат.

За да се опази от ненадейно заженване на запилелия се принц с поменатата съседска принцеса, вещата дама трябвало да се труди здраво. И тя пътувала с месеци и разказвала с усърдие... Да, тази принцеса вярно била принцеса, нямало спор! Грахово зърно можело да направи съня й неспокоен, че и отгоре - постоянно била посинена заради нежната си кожа (окото си на нея да не сложиш!). Остави, ами и де що видела жабоци, налитала да ги целува. (В устата!) Тиква в царството не оставила, да не би някоя веща дама да я превърне на карета, че й додеяло било от Пепеляшки, отмъкнали сетните принцове. (Напрегната, да, да не кажа - нервозна!) И още! Спяла часове наред, защото сънят е полезен за кожата (била тя и посинена), а и знайно е, че принцовете най-често налитат на заспали.

Така разправяла вещата стара дама, каляйки името на принцесата, а за да е по-убедителна, любезно предлагала на слушателите си и по чаша прясна отвара от Лъжи-мажи-не признавай и От-глог-на-трън-се-снишавай.

Да, фалцетирането на принцесата по-горе било напълно оправдано, макар трудно поносимо, а положението – патово! Налице били доволна, но нащрек узурпаторка и недоволна, но лишена от перспективи начетена принцеса. Време било за нещо революционно, инак цялата принцовост - ялова - щяла да иде по дяволите. Вместо, да речем, на Принцовите острови.

Но, както е във всяка уважаваща себе си приказка, и тук се появил вълшебният помощник. От топлите източни страни долетял… халифът Щърк. Принцесата, бидейки начетена, все плюела в пазва - да не дойде Малкият Мук! За страх си било – такъв голям проблем имала, пък да дойде малкият... Но при вида на щърка запляскала с ръце от радост – царството щяло да има млад наследник, който да предяви претенции и за съседния трон – самороден принц ще е все пак! А и такова едно развитие хем опазвало имиджа й на чиста и нежнокожа, хем й спестявало руменината да разправя усукани митологеми за бели коне и благородните им яхачи – та тя била начетена принцеса все пак и чудесно знаела кое е чудо, кое - приказки!
Щъркът обдарил както подобава принцесата с клюново внимание, тя му заделила местенце до блато край палата, където да отмаря и да си кълве жабки (тя вече спряла да ги целува, ами да! - все пак в положение била).

Минало що минало…

Малкият принц растял ускорено, узурпаторката в съседство преброявала сама дните си и впрягала вещините си в транзакции до дупка с останалото от хазната, не спирайки да уронва с картинни хули принцесата, която пък крояла планове – архитектурни – за преустройство и сливане на царството си със съседното – какво по-естествено и закономерно развитие!...

Да, всичко вървяло по мед и масло за принцесата: живеела си охолно и несмущавано от претенденти да седнат на трона и досадници да делят ложето; бъдещето се ширвало пред погледа й като в най-приказната източна приказка…

Ама що й трябвало да проверява верността на приказката, виквайки: „Мутабор!”...



10-6-10

ЩУКВАНИЦИ 2

В някакъв свой момент – несвързан пряко с възрастта, а с преживяното – жената полека спира да чува и слуша останалите, а се обръща към себе си. Търси си устои, предполагам, източници на жилавина и здравост.
Като че оглушава малко за останалото, бае си на нея си, недовижда света „отвън”, надава ухо на себе си.
И точно тогава най не може без другите.
Има нужда от тях, за да я отразят.
Като при прилепите – те пращат сигналите си и предметите наоколо ги отразяват.
Като при прилепите – жената изглежда сляпа, глуха, лутаща се, сновяща. Но е поела в безпогрешния, най-вярно ориентиран свой полет.

ДИАГНОСТИКА

Когато нищичко не знаеш, а трябва – трябва! – да си обясниш нещо, за да можеш да го понесеш, прибягваш до въображението си. Впрягаш целия му досегашен опит и то, заедно с онова живото под лъжичката, наплюнчват молива и започват да чертаят варианти и рисуват картинки.

И светът се свива, свива и подрежда, става уютен и свой. Смалява се от онова огромно и непознато светище до нещо малко и нестрашно.

Светът, който искам да позная, е платно, което се скупчва около мен и теб, сбира се до нас двамата, и още – до това между нас, клъбцето порив между телата ни – почти опипваемо.

Ето, светът става миниатюрен и пълен със смисъл. Прибира се – почти точица – в сърцето ми.

Готово! Изчистена графика от свиващи се концентрично кръгове до онази пулсираща точка – идеална мишена за отстрелване.

Колко му трябва на света ни - една стрела. И сме устрелени!

АФРОДИЗМИ

(побеляващ стих, прогресивен)

Бягах към теб,
а ти не беше убежище.

Разбих колене в черупката ти
и останах ничком –
от тук мога всичко.

Стрих на бял прах
спомените ни
и в торбички ги сипах -
да ги вдишвам по ъглите...

„А като изветреят?!”, сепвам се.
Те, другите, искат
да делят с теб старостта.
Аз исках
да споделяме страстта:

не по равно, по братски,
на глътчици, не ангро,
наяве, насън и обратно,
от нула до сто и едно;
ако ще с приказки да мая
на дните султана,
но нощем да стигаме края
на оная омая,
дето пръстите се докосват,
а пък мислите се плетат,
после по видело просват
на въже свян и страх,
сенки бучат на прът;
и пак запридат
на отмалата нишката
там, по здрачното,
опипом, наизуст,
щото знаят с устни всичко;
знаят с мигли, с нокти, с гръб...

Но ти.

НАТЮРМОРТ

Жената чакаше да захладнее.
Жената чакаше да захладнее, както се чака последният влак - спокойно и някак вглъбено, наоколо – като на гара – всякаква суетня, която й е чужда и като в мъгла.
Жената чакаше да захладнее. Едната й ръка, почти до лакътя, заровена в чантата.Обемна чанта, ще речеш – побрала целия свят на жената.
Жената чакаше да захладнее. Отдавна. Ходилата й вече бяха изтръпнали, но не помнеше от ходене ли, от скитане ли. Тялото й се бе вкорубило в себе си, дори очите й сякаш бяха извърнати навътре, да доловят сигнал някакъв. Кожата й бе потъмняла като урна със спомени.
Жената чакаше да захладнее, пъхнала ръка в голямата чанта, застинала, вслушана в себе си, в онова далечно вътре, което щеше да предугади знака.
Жената чакаше да захладнее и ръката в огромната чанта като че се закотвяше вътре, в пъстрия мек шал, вплел най-ярките й усмивки, най-пролетните й песни, най-летните й неги, най-кротките й есенни пристани, онзи мек шал, който бе наплитала дълго, дълго, докато чакаше...
И ето я – първата снежинка! Бавно се вие, на махове, като че връхче на диригентска палка чертае небето, леко и замаяно се спуска надолу. Без колебание.
Жената трепва. Ръката също потрепва и впива пръсти в онзи шал.
Жената дочака зимата. Бяла и милостива – заличаваща всички белези, приглаждаща всички бразди, смекчаваща всички граници.
Безкрайната, вечната, ледена и безстрастна.
Всепоглъщащо бяла.
Избавителна.

***
На циганка в шалварите – пендара,
скатана в дипли, скъдно милвана,
с вкус на небе, кадено от цигара,

във тъмни устни светли мисли впивала
и питомила ги със звън на балалайка,
отвара билчена за другата напила

към длан - за ласка - вън се търколи
и на огнището в пожара ален
дъх сетен взе душата моя стара.

И лъхна студ. Заесени.

ЗА ОБВЕТРЕНИЯ ВРЪХ НА КОПИЕТО И УЮТА НА КРОТНАЛОСТТА (женски мисленици)

Свободата (усещането за свободност) и спокойствието (покой) ми се струват твърде различни неща. Спокойно ми е бивало и когато съм твърде зависима от някого/нещо. Може би самата свобода по същината си не предполага спокойствие. Спокойствието е окръгленост, об-гърнатост, в-утробеност, в която може да попаднеш и да ти е добре. Спокойствие е да нямаш никакъв копнеж по нищо различно/повече/над/отвъд/ освен това, което имаш тук и сега. Спокойствие е тоталната пропитост от „тук и сега” и отсъствие на импулс да се излезе от него.
Свободата е най-вече незастиналост. Свободността е реене, придвижване, щъкане, правене, стремене, не-стоене... Усещане за свободност носят отмахвания (на ограничения, отговорности, имания). Усещането за покой по-често свързвам с обособяване/ограничаване в пространството, затвореност, прибраност, топлина; с добавяния (на отделители, граници).
Живеем в междините посред тези крайни състояния. Понякога досягаме за миг и полюсите, точно толкова, колкото да се застремим отново към единия или другия. Те приличат на абсолюти. В тях не бива да се зависва дълго - това лишава от пълнокръвие, от енергия.
Едва ли търся спокойствие - само. Или свобода - императивно. Със сигурност търся енергията, пораждаща се от насищането на някое от крайните състояния и пращаща ме в нова посока. Смятам, че в заситата на стремежа към спокойствие се проявява най-женското, изчистено от друго. Представям си жената най-често като гнездо. Добре е за баланса й някой да гнезди там понякога, да кацат у нея, но и да излитат, а после да я брулят ветрища.
Свободата не е непременно отсъствие на отговорности – семейни, поприщни, финансови. Свободността изглежда постижима и ако си в рамките на изисквания, налагани от тези неща. Тоталната свобода - едва ли я има - си представям като размитост, а все още смятам, че у всекиго има един вътък, стожерна нишка, около която се наплитаме пак и пак, променяйки се постоянно. Свобода е да можеш да проявяваш напълно себе си, твоята чудесна изява на уникален прекрасен индивид, надмогнал това да вижда яреми в отговорностите, да речем.

ЩУКВАНИЦИ

Говорех си снощи с любима приятелка за любимите си неприятности - за мъж, когото не издържам, но не защото е тежък, ами обратното; за сина си, около когото много се мъча да не стягам обръча си; за мъжа, по когото копнея, щото нали трябва "все туй копнение" да го има... Та, разправяме си пясъчните истории и докато се процеждат, а ние им се наслаждаваме, мярвам на съседната маса двойка с видима възрастова разлика 15-ина години, вплетени край чиниите си, не могат да си се откъснат. Тя е нежна и дългокоса, явно отдадена, той е достойно белоглав, видимо запленен, възрастен доста.
Разговора им не чувам, той и почти отсъства. Но познавам мъжа. Класика: мъж е на позната. Или поне беше - отдавна не съм я виждала, знам ли.

Но си спомних как някога той беше (до)казал, че е моногамен.

Излиза, че и да си моногамен е до време.
Явно, докато си гамен.

из "ПИТАНКИ-РИТАНКИ"

7.
Някой ли каза, че най-важните неща
се случвали тихо?
Куп тихи неважни неща
ми се случиха...

На ъгъла кихна куче
и не случи Луна на сайбия
онази вечер,
когато той с вино сдави
копнежа ми, немия.
И ме дълба болка оглушително,
и стихийно отекна
ръката му,
към мен непротегната,
ръката му,
мен не погалила,
ръката му,
в джоба стаена рушително.
И пукот застигна надеждите,
просна ги с грохот
на колене пред мене -
притихната,
обездумена,
стихнала...

Не знам тихо ли важните случки се случват,
но след тях сме заровени в тихото.

ЗА ДЪЛГИЯ НОС, КЪСИТЕ КРАКА И СИТОСТТА

(из "Дневници и нощници на една нормална")


Като момиченце ми набиваха в главата, че на лъжата краката са къси. Стараех се да не лъжа, защото още тогава знаех, че не е за предпочитане да си с къси крака – все щяха да ме бият на ластик! Случваше се да послъжа. Ама още помня как после се разтягах на пръсти или как вечер се изопвах като струна, мъчейки се да досегна края на креватчето, за да се издължат краката ми или поне да не се свият след поредната порция лъжа.

После се научих да чета и се втрещих от историята на Буратино (руския препис на Пинокио). Там послъжеше ли дървеното човече, носът му избуяваше неистово. А знайно е каква е естетическата догма по въпроса за дължината на носа. Едва отървала се от възкъсите крака, въздълъг нос ли да си докарам?! И пак внимавах да не лъжа. Вече беше по-лесно – бях трупнала тренинг...

С възрастта гледах да се обкръжавам с хубави хора – да няма късокраки, да няма дългоноси. Рядко лъжех - поради тренинга, но и заради слабата си памет, и предпочитах да не лъжа, за да не забравя какво и кого съм излъгала.

Наскоро доста внезапно, за да е здравословно, се озовах профил о профил с лъжа, обитавала ме почти седем години. Знаех си, че първите седем са важни, ама през тях се боях, че ще остана с къси крака, вторите седем – че ще ми прорасне въздълъг носът, третите седем – че ще изпусна купон някъде, четвъртите седем – че ще остана стара мома, петите седем – че ще остана вечно омъжена, а шестите – че не може една лъжа да трае толкова време. Нещото траеше, следователно не беше лъжа. Разбира се, се залъгвах. И ме лъжеха.

Защото колкото по си гладен, толкова по е лесно да залъгват глада ти. Не можейки да го заситят.

Но сламката дължи славата си на спасител само на удавника.
Тя, сламката, също се лови за удавник.

АЛА БАСНЯ

Живели в царството на Лъва Маймуна и Бик. Не се познавали, а и нямало как - царят на животните бил мъдър управник и така бил устроил битието на поданиците си, че всяка жаба да си знае гьола. Но по времето, за което разказваме, Лъв бил в отпуск и бил отпътувал за далечни земи; вихрел се Август, жега обърквала нравите и приспивала бдителността.

Един ден Бика, подклаждан от горещините, свърнал към гората да търси прохлада. Той бил спокоен, да не кажем муден обитател на царството. Едни пътища тъпчел, едни кладенци напивал. Накратко, твърдокож и добронравен бик бил Бик и водел равен като мерата, която обитавал, живот.

В онзи ден обаче, насърчен от обещанието за прохлада, влязъл навътре в гъстака и сред сенките мярнал рошаво и топчесто, дългоопашато и извънредно игриво, предвид всеобщите обстоятелства, животинче. Очите му блестели, телцето му нямало мира, като жироскоп! Маймуната.

Бик бил пленен от тази неспирна веселост и искрящ живец. Маймуната, на чието око не убягвало нищо, много харесала солидния Бик. Той бил като канара – опора, за която всяка живинка, подвластна на Лъв, мечтаела.

Чудна работа ставала... Бикът не щял и да чуе за старото пасище. Маймуната зарязала акробатиките по дървета, само свеждала клоните им да бръсти той листа или отръсквала плод за него. Той пък я пускал на яката си гърбина да прави всичките си маймунджулъци на воля. Живеели в сговор. Той бавно, нали бил муден, заусещал промяна – коравото му, биещо равно биче сърце, почвало да блъска накъсано, ако сутрин, като отворел очи, не видел наоколо Маймуната. Тромавите му крака рипвали и той тръгвал да я търси. Стрък в уста не слагал, докато не я открие. Тя, дето преди не знаела що е мира и за никого нехаела, не можела да се познае. Тя, плезлата, хулиганката, дето най се веселяла да замеря с кокосови орехи не една дебела глава, сега огласяла гората с врисъци, а сърчицето й препусвало в галоп – ще се пръсне! – ако не види него. Бесувала и се щурала начумерена, като че светът й бил крив, ако го нямало Бик.

Не била шега тази работа. Стреснали се и двамата. Никак не можели да разберат как хем господаря Лъв го няма, хем те на волята си вече господари не са! И ги натиснал хлад, непознат и нежелан. И всеки потърсил покой далече, в своя си стан. Бикът в мерата се сврял. Маймуната се изкатерила високо, скрита от поглед.

Тъй ден-два... Бичето сърце удряло като набат, копитата му сънували как към гората табанят, очите му се взирали към далечните върхари и всяко мръдване по тях отеквало в едрото уж спокойно тяло като гръм. Маймуната прегризвала бясно клони, мятала се като опарена по тях, галопът в тялото й имал една посока – оттатък гората, в мерата… На третия ден призори той се дал на копитата си и препуснал към гората, тя се спуснала, по-бърза от стрела, към мерата. Някъде на предела, там, където дърветата оредяват, се срещнали. Тя, разтворила лапи да прегърне муцуната му, той, свел глава, напред с рогата…

Оттогава тръгнал изразът „Любовта е сляпа”.

ПАУЗА

Има такива дни. Озърташ се за копчето за PLAY, не го намираш. И без това не ти е игриво. Не правиш резки движения. Поне силно се стараеш. Понякога забравяш и тъкмо се напрегнеш, плеснеш се през устата/ръцете/мислите - кой където е силен. Не е от времето. И от кофеина не е. Чудиш се кой ти е натиснал STOP-а. Пробваш да върнеш назад, не помага. За FF нямаш достатъчно информация в базата данни.
Леко натясно си. Не боли. Седиш. Стоиш. Дишаш. Не дишаш. Чакаш.
А някой някъде направил "жабка", а си яхнал вълната.

ПРИКАЗКИ С ПОУКА. ТРИ ЦВЯТА: СИНЬО.

Имало едно време едно мъничко море. Толкова мъничко, че го нямало ни по прашните карти, ни в солидните атласи, ни върху глобусите с лупи дори! Толкова малко било, че чак се свивало от свян от размера си, от което ставало още по-мъничко. Не могло да се види в ничия класна стая и на ничия заровена в тайник опърпана хлапашка карта за съкровища, да не говорим, че никой стихоплетец не го съешавал със звездите и копненията си в нощни рими, чоплещи стари ранички.

Как да не му посъчувствате на това мъничко море – толкова неизвестно, никому непознато… Вярно, имало тук-там някой по-любознателен, побелял от мъдрост древен океан, комуто неволно заблудили се в прелета си чайки разказвали на ухо за мъничкото море, та го бил чувал. Но, разбира се, такива океани си правели оглушки и хич и не споменавали за морето, ами направо мятали слуха за него на вечно гладните си акули. Така де, някак неудобно е мастит океан да знае за никому неизвестно моренце, още повече, че въпросното едва ли е чувало за него.

Може и да било много мъничко морето, но никак не било тъжно. Дори напротив, то било едно много усмихнато малко море. Защото на дъното му имало… Ами да! Една мида! Мида-мидичка, но не каква да е, а неговата малка бяла мидичка със синьо-лилава ивичка по крайчетата. Всяка сутрин тя разтваряла раковина, погалвана от сините талази на морето, които кротко я будели. После за кратко се оставяла във вещите ръце на грижовните му водорасли, които дарявали лицето й с най-прекрасни маски и обгрижвали кожата й с ласки. Сетне разтваряла двете си половинки съвсем, та досущ заприличвала на пеперуда. Така целодневно сияела с отблясъците на слънцето по двете й мънички перлички-оченца, размахвала раковинчести крилца като пеперуда, оставяла се теченията да просвирват в кухините й като валдхорни - за радост на морето.

Мъничкото море било истински щастливо, че има мидичка. Било гордо. Било доволно. Било спокойно. Какво му трябва на едно мъничко море, щом си има прекрасна мида!

Вечер, разбира се, я приспивало с приказка: имало едно време едно малко море, което люлеело на талазите си като на широки уютни длани една бяла мидичка с две мънички перлички-очета, с две оивичени със синьо половинки раковинки-крилца…

Един ден незнайно откъде до мъничкото море се появило момиче. То така неочаквано се озовало пред морето, че от почуда буклите му щръкнали, а очетата му се ококорили. Морето го видяло, видяло сините, огромни от изненада очи - цяло като че ли в тях то потънало било!
- Ти коя си, - попитало я мъничкото море, на свой ред учудено да има гости.
- Алба, - отвърнало като омагьосано момичето. – А ти?
- Аз съм едно съвсем мъничко и никому неизвестно море, затова си нямам и име.
- А какво си имаш? – попитала Алба.
- Една мидичка, бяла като името ти и със синьо по крайчетата като мен, - отвърнало морето. – И понеже нямам с какво да те почерпя, а си ми първата гостенка, ще ти подаря своята мидичка, за спомен.
И така, то дало своята мида на Алба, а момиченцето я отнесло у дома и я сложило на нощното си шкафче, където тя всяка вечер му разказвала за синьото море, за нежните му талази и за кротките му приспивни приказки, а разтворела ли Алба раковината, дочувала мелодия на валдхорни…

Когато пораснала, Алба, разбира се, станала писателка. И пишела най-сините морски приказки.

Тук някой бдителен и последователен читател ще скочи като ужилен: „Ама къде е поуката?!”

А де?

Paul McCartney - This Never Happened Before

Един начин да се случват нещата е в главата. Въображението ги случва. Травмата идва при досега с реалността (не помня кой, май Фройд).
По-по-най-любим филм, "Къщата на езерото" (2006 г.) ме успокоява всеки път, когато го гледам, че и без да се кръстосват пътищата, може да има срещания. И ми напомня, че самотата е отказ да докоснеш болката, а с нея - и ласката.
Сме паралелни светове и може да няма челни сблъсъци, да. Но ако имаш сетивата, винаги ще имаш споделеността и летящ до теб усмихнат 21-грамов...

ПРИКАЗКИ С ПОУКА. ТРИ ЦВЯТА: ЖЪЛТО.

Имало едно време един слънчоглед.
Хем наперен, хем напет.
Но за слънцето да чуел не щял.
Искал си своята гледка:
една съседка слънчогледка!

Ех, че кокетка била таз слънчогледка!...
Въртяла се като мажоретка -
свят да ти се завие:
кръшно наляво извие,
пък се фръцне надясно…
Развигора слънчоглед
тъй слагала натясно.

(На копнежи в клетката го държала,
и с прищевките си го въртяла дори
на пети!)

Загърбил слънцето, рицарят стоял
на щик като на пиетдестал
и от нея не свалял очи -
над венчелистчетата й бдял
като паж на страж
денонощно, кажи-речи.

Засенчел ли слънцето облак обаче,
на слънчогледката й идело да плаче:
в смут защурвали се объркани мислите,
безпосочни висвали листите…

И тъй, скоро си дала сметка
златолицата слънчогледка,
че пред погледа й все в слънцето вперен,
верен,
на пост като координатна ос,
е винаги той, нашият герой.

(Не стига това, ами и след слънчевите зари,
падне ли мрак, пак до нея е той
на крак.)

В плен на свенливо мечтание,
с две куки и много старание
от паяжинна плетка
му стъкмила жилетка –
да го намята след дневния зной,
че
ако ще да е слънцето далече,
важно е да е близо той.

И мракът не е страшен вече,
ако редом имаш свой.

ЗА КОЛАТА И ГОЛАТА*

ЗА КОЛАТА И ГОЛАТА
(безпристрастно)


Няколко прилики и отлики, с оглед на консумацията:

1. Заоблени форми. Насъщни! Така и опипом разпознавате, че не ви будалкат с менте ала пепси в първия случай, и не е нужно да прибягвате до заспало въображение и приспани спомени – във втория.

2. Всесезонност. Кофеинът, даряващ на очите почти творчески плам, в първия случай, и адреналинът, кипващ кръвта, във втория, са в достатъчно количество само във всекидневието на екстремистите. Ако не сте от тях, но пък ще си умирате с отворени очи, нека е до гола.

3. User friendly 1 - боравене. Независимо как поставени, и колата, и голата се отварят лесно, не е нужен инструктаж, дозировката е фри-волно избираема, предозирането не е опасно (симптоматиката е краткотрайно напрягане, чийто ефект е летлив).

4. Пивкост. Притежават я и двете. Във втория случай не е задължително да пиете само с очи. Заб.: Нужен е поне трети разряд в ХВП** в първия случай и обилен опит на хедонист във втория, за да оцените пивкостта по елементи (газираност, киселинност, послевкус…).

5. Достъпност. Пуританите на добрия вкус могат да отбележат характеристиката като непрестижност. Авторът на текста обаче препоръчва демократично-анархистичен подход.

6. User friendly 2 - финализиране на контакта. Определяйки по условие и двете като съсъд на удоволствие, при приключване на отношения (= изпразване от съдържание) обикновено следва изхвърляне на определените за целта места, като във втория случай голата може да ви (по)маха.

Някои изводи + обратна връзка.
Последици от контакта:
- за консуматора: промяна в калорийния баланс, в първия случай – нагоре, във втория – надолу; охлаждане, в първия случай температурно, във втория – на страстите; внезапно обхванали го леност и желание за забрава.
- за колата и голата: растящ копнеж по консуматора през зимата.

Рекламации не се приемат.
Бележки под черта:
* - ударението е на третата сричка от края.
** - ХВП – хранително-вкусова промишленост.

ПРИКАЗКА С ПОДВИТО КРАЙЧЕ

- Хайде, заспивай, кое време стана!
- Не мога без приказка.
- И аз не мога да измислям всяка вечер приказки. А и виждаш ли колко съм уморен?
- Не. Не се вижда. Тъмно е. Светни ми нощната лампичка и ми разкажи приказка.
- Добре. Ама късичка.
- Не, късичка не ми стига.
- Тогава ще ти я навия, да е къса само на вид, пък всъщност ще е дълга от тук до Персия!
- Къде е Персия?
- Ще видиш, като я разгънеш.
- Добре. Тогава ти започвай да я разказваш, че да имам време да я разгъна. А как ще се върна после от Персия?
- Ти само дръж здраво крайчето и утре сутрин си тук!