MANIERNO

Спомен

Безкрило полита и бавно помита с ръка обезперена мисъл премерена. Задира бразди и бликват мъзги на вчерашни мириси и давещи ириси. Залутано кривва и с трясък съсирва по пътя си ярък последния залък на вехта надежда, че има нататък. И с писък кратък се сгромолясва оттатък арката нетриумфалната от помисли днешни.

След него и взрив.

Снощно

Сбъркана нощ. Чужда, а вплела ме за участник. Топла от новодошлия много сняг и доброто вино. С песен на Леонард Коен, една от онези, в които всичко е до край, а ръкавица се римува с любов...
Спектакълът преди това беше прехвален и очакването ми остана недодялано разбутано.
Неясно, безформено, точно обратното на бягство стоене някъде с някого. После помня пропускащи ботуши, препускащи пръсти и отлетели мисли... към самолетни писти. В очите ми, слепи от очакване един самолет да прелети от по-топли страни, а с него най-сетне да се окопитят надеждите ми за някакво сбъдване, натежава и се обагря в червено призори.
Сънувах в металик, в последния момент преди да трябва да реша кого прегръщам - него или мене си... И хлътнах в пъртината на днес.