КУ-КУ-ХАЙ 32

подухна южняк, застинал,
на покрива петелът аленее
в свян и ръжда.

















С., 28-1-15

АБЕ, Ш`СЪ ИЗКАЖА

Мен насилието ме прави безсилна. Безсилна да чувствам, да мисля, безсилна дори да говоря (обикновено на доста високо ниво владея това да приказвам, без да мисля). Насилието обаче ме прави немощна, неспособна на реакция. То това му е работата на насилието, май, да те обезсили.

Ами не съм Шарли, не. И всички не сме, колкото и да не обичам обобщенията. Не сме Шарли, не, по нашите краища си имаме Чарли. Чарли е едно доста обичайно име за куче. Кучето е най-добрият приятел на човека. "Чарли, дръж! Чарли, седни! Чарли, млък!" Чарли е верен на традицията. Че куче, което лае, не хапе. Чарли е верен приятел. На стопанина си. Чарли лае силно и много. Лае по всичко живо, най-лай му задават профучаващи край него колела и коли. Това е атавизъм, разбира се, днес кервани няма.

Да, не сме Шарли, макар че онази вечер БНТ аха да стане. Пусна (както едно време по НГ "пускаха" банани, ех, славни времена бяха!) документален филм за съдебния процес срещу изданието "Шарли ебдо" от 2008 г. Излъчен бе в петък вечер от 22 ч., точно след "Панорама", което според приятелите ми медиаведи си е праймтайм. Филмът е "Тежко е да си любимец на глупаци" и е стотина минути чисто върховно удоволствие. Чудесен филм. Чудесен! Гледайте го, непременно. Гледайте го, колеги журналисти, слушайте го, колеги преводачи, господа юристи, на всяка цена го вижте! Щото като гледаш тоя филм, усещаш какво е да си с крила. Вярно, за кратко, за стотина минути, ама кой ти ги дава! А, да, БНТ, благодаря. (И тя не е Шарли, но понякога и Чарли спира да бъде, и в такива моменти дори далечна волтерова Франция ти се струва мааааалко по-близка.)

Да, аз съм Чарли. Като ме бият, подвивам опашка, като ми подхвърлят кокал, припиквам нечий крачол от радост, като се разлаят съседските кучета, меря и аз вой (бой мери Шарли, разбира се).

Обаче на моменти, оскъдно кратки и съвсем редки, след като съм прочистила добре гърло, а стопанинът спи, вече несмущавано, когато небето над главата ми се е прояснило, тогава и пред погледа ми се избистря и ми светва. И почти съзирам родовата си връзка с Шарли. Или видова беше? Не съм сигурна. Все пак аз съм само лингвист, разбирам от езикови връзки и знам, че демос и демокрация се родеят, ама знам и че се родеят демос и демотики. И когато някой заговори за неща по-висши от кокала, това е един друг език. Там прегласът е Ч/Ш и трудно го разбирам.

Но усещам, усещам с всяка клетка на тялото си, че всичко е до педигрето - и кокалът, и крилете.

11-1-15, С.

(линк към анонса за документалния филм по БНТ: http://bnt.bg/filmi-i-serialii/izbrano-za-sedmitsata/tezhko-e-da-si-lyubimets-na-glupatsi)

ПООТРАСНАЛИ ПРИКАЗКИ

...То кое време вече стана, колко голям  Алек стана,
но има-няма, през ден-през друг ще рече
с непораслото си гласче
(с пораслото само нарежда,
не ми оставя и трохица надежда):
"Приказка има или няма вече?"
И понеже уж се уча да казвам "не",
но още има какво да се овладява,
надделява малкото диване.
"Приказка ли? Добре...

Имало едно време една баба и един дядо..."
- Що пак за тях?
- Ти откъде знаеш за кои?
- Добре, давай.
- Те си имали мотор. Но не какъв да е, а с три гуми.
- Няма такива мотори! - уж да се унася, но е готов да спори на нож.
- Ти ще кажеш! Не си виждал, ама то има - мотор с кош!

Имали го още от войната, когато били млади. Моторът с кош бил зелен, макар зеленото вече да било останало само в спомените им, купен на безценица от един изпаднал германец, който искал да избяга на север...

- Защо на север? Нали всички бягат на запад?
- Не всички, само глупавите. Ама ако ще ме прекъсваш... На север е много по-хубаво. Може да бил изпаднал, но не бил изкукал оня германец.

И така, искал да избяга на север. Но селото на бабата и дядото било почти на Дунава, а през реката може с моторница, но с мотор не става. Затова той им го продал срещу две шишета ракия - едното да се сгрява, другото - за салджията.
Бабата и дядото били много доволни - ще могат да си джиткат насам-натам и да опознават следвоенната родина. Бабата била много бойна мадама тогава, в нашите късни времена сега на такава ще речеш бабеса. Научила се да кара мотора на три колела и често въртяла кръгчета сама из селата, за смайване на децата, за смях на женорята и за засукване на не един и два мъжки мустака.
- Е, как така - за мустаци?!
- Ама ти още ли не спиш! - сепвам се аз, усетила, че съм се отплеснала повечко в метафорите. - Хайде, слушай нататък, не остана много. И заспивай по-бързо вече! И така...

Бабата и дядото вече били стари, превалили отдавна билото на живота. По онова време и лятото превалило било, задавала се есен, моторът на мотора с кош отдавна бил изпял своята песен, но от време на време те го подкарвали. Тъй и сега. Съседът и дядото бутали, докато бойната баба го запали, после дядото, в спомените си същи левент, почти в движение, се качил в коша. Ей ги, потеглили покрай жлътналите се ниви, все покрай гората, към реката. Ветрецът вейнал забрадката на бабата както някога, тя унесено понатиснала повечко газта и аха да стигнат реката вече, когато на един по-кос завой... "Стой!", викнал дядото, "нещо стана." Моторът изхъркал и спрял, килнал се на една страна, на тая към коша, за зла беда. Оказало се, че спукали гума. "Ти си виновен!", викнала бабата. Виновен, невинен - белята била станала. Какво им оставало...

- Ами да откачат тоя кош и да се приберат с мотора, - предлага Алек. (Явно няма да се спи.)

- Ами да, ама другия път ти ще разказваш приказките, щом ги знаеш!

Бабата била бясна, искала да зареже дядото насред нивите - да се оправя както може! Накрая все пак се смилила - какво ще прави сама у дома, кой ще й хапва гозбиците, кой ще й наглежда пилците, и кой ще й кърши хатъра, като дърпа юргана към свойта гърбина на зима? Качила го отзад на мотора и се прибрали по живо, по здраво. Стъпи меца на клонче и - пук! - приказката завършва тук, финализирам аз почти авангардно.

- Е, не, а с коша какво е станало?
- Какво ли...

Кошът, оставен сред нивите до гората, обраснал с треволяк и една двойка щъркели се заселила в него току пред есен. Кошът много приличал на гнездо, но бил далеч по-широк и по-удобен, с кожен салон... А и бил в ниското, край реката, да не се морят да летят надалече и нависоко. Те били два стари щъркела, тази есен нямало да отлетят на юг. Кошът им дошъл идеално.

И добре че пръв го зърнал старият щърк, та щъркелицата била доволна и благодарна, иначе кой знае какво натякващо тракане на клюн щеше да оглася реката, та да разпъжда всички жаби в околността и да си умрат от глад.

- Ама в кожен салон... -
удря на финалния ми акорд най-последния тон
поотрасналото ми момче
и заспива вече.



6-1-15, С.

ОТ ШАПКАТА

ЗИМНИ СРЕДИ


***

Коледните и януарските безкрайни празници имат и една-две приемливи страни. Хлябът и виното.

Замесването, втасването и печенето на пита ти връзват погледа на възел - кога сколасват нечии чевръсти ръце и - абракадабра! - хлябът е в пещта, после, обиколил нивата, ей го на масата. В центъра на всичко това има магия. И паричка.

Разчупеният хляб е благодатната среда за меко и топло доволство в протяжните следобеди, преливащи във вечери, а разлятото вино притъпява нечия липса, облажва погледа. На хляба мекото и на каната дъното - това е амплитудата на движение на всеки познавач и умел гълтач на сезони...

Както би казал средностатистическият латинец или странящият от евфемизмите сексолог: Dulcis in fundo.

***

***

Етерът е смръзнат. Вледеняват се и най-летливите неща - вкочаняват се мисли и заплашват да разбият главите ни, вкоравяват се желания - ще ни проснат по гръб... А си помислил нещо, а се е втвърдило и те е халосало.

Надвисват като прозрачни висулки криви сметки, тайни помисли, грандиозни планове, скрити желания. Опасността е на всяка крачка.

Сигурно така е било в началото на ледниковия период, когато всяка непремерено едра мисъл вместо да си отлети из етера се е вледенявала за миг и се е стоварвала премазващо отгоре. Мамутски желания, динозавърски кроежи  - огромни ледени блокове. Изразът "внимавай какво си пожелаваш" е въглеродно датиран от ледената епоха (1, 2, 3...).

Бележки:

среда - 1. нещо в центъра, средищно, респ. основно, същностно; 2. (по Wiki) среда на обитаване, част от обкръжението на организма; тя е определяща за функционирането му; в средата на всеки организъм влизат множество елементи с органична и неорганична природа; всеки вид има своя собствена среда, човеците клонят към посягане към чужди среди, но и към чужди начала и краища също. 3. среда, регионално, ед.ч. от "среди", название на ден от седмицата, но при този преглас отпадат някои същностни рими.

Dulcis in fundo - ужким латински, приблиз.: "Сладостта е на дъното."

етер - използвано в смисъла си на невидима/въображаема среда, син. ефир

на сн. - средно разположен гръбнак на покрив, току преди ледената епоха да го сполети

4-1-15, С.

РЕТРОСПЕКТЪР

На прага ми с години упорито идваше едно момче.
Сменях праговете от време на време,
да не ги изтърка.
То ми носеше цветя и наръчи лалета.
Защо толкова много - питах аз,
колкото да кажа нещо,
когато не развявах неблагодарността си.
Лалетата не са като другите цветя,
лалетата си ти - никога не са много, казваше
момчето, което посивя вън от прага ми,
а аз не забелязах
кога и лалетата го последваха.
























30-12-14, С.