ЗА ДЪЛГИЯ НОС, КЪСИТЕ КРАКА И СИТОСТТА

(из "Дневници и нощници на една нормална")


Като момиченце ми набиваха в главата, че на лъжата краката са къси. Стараех се да не лъжа, защото още тогава знаех, че не е за предпочитане да си с къси крака – все щяха да ме бият на ластик! Случваше се да послъжа. Ама още помня как после се разтягах на пръсти или как вечер се изопвах като струна, мъчейки се да досегна края на креватчето, за да се издължат краката ми или поне да не се свият след поредната порция лъжа.

После се научих да чета и се втрещих от историята на Буратино (руския препис на Пинокио). Там послъжеше ли дървеното човече, носът му избуяваше неистово. А знайно е каква е естетическата догма по въпроса за дължината на носа. Едва отървала се от възкъсите крака, въздълъг нос ли да си докарам?! И пак внимавах да не лъжа. Вече беше по-лесно – бях трупнала тренинг...

С възрастта гледах да се обкръжавам с хубави хора – да няма късокраки, да няма дългоноси. Рядко лъжех - поради тренинга, но и заради слабата си памет, и предпочитах да не лъжа, за да не забравя какво и кого съм излъгала.

Наскоро доста внезапно, за да е здравословно, се озовах профил о профил с лъжа, обитавала ме почти седем години. Знаех си, че първите седем са важни, ама през тях се боях, че ще остана с къси крака, вторите седем – че ще ми прорасне въздълъг носът, третите седем – че ще изпусна купон някъде, четвъртите седем – че ще остана стара мома, петите седем – че ще остана вечно омъжена, а шестите – че не може една лъжа да трае толкова време. Нещото траеше, следователно не беше лъжа. Разбира се, се залъгвах. И ме лъжеха.

Защото колкото по си гладен, толкова по е лесно да залъгват глада ти. Не можейки да го заситят.

Но сламката дължи славата си на спасител само на удавника.
Тя, сламката, също се лови за удавник.

АЛА БАСНЯ

Живели в царството на Лъва Маймуна и Бик. Не се познавали, а и нямало как - царят на животните бил мъдър управник и така бил устроил битието на поданиците си, че всяка жаба да си знае гьола. Но по времето, за което разказваме, Лъв бил в отпуск и бил отпътувал за далечни земи; вихрел се Август, жега обърквала нравите и приспивала бдителността.

Един ден Бика, подклаждан от горещините, свърнал към гората да търси прохлада. Той бил спокоен, да не кажем муден обитател на царството. Едни пътища тъпчел, едни кладенци напивал. Накратко, твърдокож и добронравен бик бил Бик и водел равен като мерата, която обитавал, живот.

В онзи ден обаче, насърчен от обещанието за прохлада, влязъл навътре в гъстака и сред сенките мярнал рошаво и топчесто, дългоопашато и извънредно игриво, предвид всеобщите обстоятелства, животинче. Очите му блестели, телцето му нямало мира, като жироскоп! Маймуната.

Бик бил пленен от тази неспирна веселост и искрящ живец. Маймуната, на чието око не убягвало нищо, много харесала солидния Бик. Той бил като канара – опора, за която всяка живинка, подвластна на Лъв, мечтаела.

Чудна работа ставала... Бикът не щял и да чуе за старото пасище. Маймуната зарязала акробатиките по дървета, само свеждала клоните им да бръсти той листа или отръсквала плод за него. Той пък я пускал на яката си гърбина да прави всичките си маймунджулъци на воля. Живеели в сговор. Той бавно, нали бил муден, заусещал промяна – коравото му, биещо равно биче сърце, почвало да блъска накъсано, ако сутрин, като отворел очи, не видел наоколо Маймуната. Тромавите му крака рипвали и той тръгвал да я търси. Стрък в уста не слагал, докато не я открие. Тя, дето преди не знаела що е мира и за никого нехаела, не можела да се познае. Тя, плезлата, хулиганката, дето най се веселяла да замеря с кокосови орехи не една дебела глава, сега огласяла гората с врисъци, а сърчицето й препусвало в галоп – ще се пръсне! – ако не види него. Бесувала и се щурала начумерена, като че светът й бил крив, ако го нямало Бик.

Не била шега тази работа. Стреснали се и двамата. Никак не можели да разберат как хем господаря Лъв го няма, хем те на волята си вече господари не са! И ги натиснал хлад, непознат и нежелан. И всеки потърсил покой далече, в своя си стан. Бикът в мерата се сврял. Маймуната се изкатерила високо, скрита от поглед.

Тъй ден-два... Бичето сърце удряло като набат, копитата му сънували как към гората табанят, очите му се взирали към далечните върхари и всяко мръдване по тях отеквало в едрото уж спокойно тяло като гръм. Маймуната прегризвала бясно клони, мятала се като опарена по тях, галопът в тялото й имал една посока – оттатък гората, в мерата… На третия ден призори той се дал на копитата си и препуснал към гората, тя се спуснала, по-бърза от стрела, към мерата. Някъде на предела, там, където дърветата оредяват, се срещнали. Тя, разтворила лапи да прегърне муцуната му, той, свел глава, напред с рогата…

Оттогава тръгнал изразът „Любовта е сляпа”.

ПАУЗА

Има такива дни. Озърташ се за копчето за PLAY, не го намираш. И без това не ти е игриво. Не правиш резки движения. Поне силно се стараеш. Понякога забравяш и тъкмо се напрегнеш, плеснеш се през устата/ръцете/мислите - кой където е силен. Не е от времето. И от кофеина не е. Чудиш се кой ти е натиснал STOP-а. Пробваш да върнеш назад, не помага. За FF нямаш достатъчно информация в базата данни.
Леко натясно си. Не боли. Седиш. Стоиш. Дишаш. Не дишаш. Чакаш.
А някой някъде направил "жабка", а си яхнал вълната.

ПРИКАЗКИ С ПОУКА. ТРИ ЦВЯТА: СИНЬО.

Имало едно време едно мъничко море. Толкова мъничко, че го нямало ни по прашните карти, ни в солидните атласи, ни върху глобусите с лупи дори! Толкова малко било, че чак се свивало от свян от размера си, от което ставало още по-мъничко. Не могло да се види в ничия класна стая и на ничия заровена в тайник опърпана хлапашка карта за съкровища, да не говорим, че никой стихоплетец не го съешавал със звездите и копненията си в нощни рими, чоплещи стари ранички.

Как да не му посъчувствате на това мъничко море – толкова неизвестно, никому непознато… Вярно, имало тук-там някой по-любознателен, побелял от мъдрост древен океан, комуто неволно заблудили се в прелета си чайки разказвали на ухо за мъничкото море, та го бил чувал. Но, разбира се, такива океани си правели оглушки и хич и не споменавали за морето, ами направо мятали слуха за него на вечно гладните си акули. Така де, някак неудобно е мастит океан да знае за никому неизвестно моренце, още повече, че въпросното едва ли е чувало за него.

Може и да било много мъничко морето, но никак не било тъжно. Дори напротив, то било едно много усмихнато малко море. Защото на дъното му имало… Ами да! Една мида! Мида-мидичка, но не каква да е, а неговата малка бяла мидичка със синьо-лилава ивичка по крайчетата. Всяка сутрин тя разтваряла раковина, погалвана от сините талази на морето, които кротко я будели. После за кратко се оставяла във вещите ръце на грижовните му водорасли, които дарявали лицето й с най-прекрасни маски и обгрижвали кожата й с ласки. Сетне разтваряла двете си половинки съвсем, та досущ заприличвала на пеперуда. Така целодневно сияела с отблясъците на слънцето по двете й мънички перлички-оченца, размахвала раковинчести крилца като пеперуда, оставяла се теченията да просвирват в кухините й като валдхорни - за радост на морето.

Мъничкото море било истински щастливо, че има мидичка. Било гордо. Било доволно. Било спокойно. Какво му трябва на едно мъничко море, щом си има прекрасна мида!

Вечер, разбира се, я приспивало с приказка: имало едно време едно малко море, което люлеело на талазите си като на широки уютни длани една бяла мидичка с две мънички перлички-очета, с две оивичени със синьо половинки раковинки-крилца…

Един ден незнайно откъде до мъничкото море се появило момиче. То така неочаквано се озовало пред морето, че от почуда буклите му щръкнали, а очетата му се ококорили. Морето го видяло, видяло сините, огромни от изненада очи - цяло като че ли в тях то потънало било!
- Ти коя си, - попитало я мъничкото море, на свой ред учудено да има гости.
- Алба, - отвърнало като омагьосано момичето. – А ти?
- Аз съм едно съвсем мъничко и никому неизвестно море, затова си нямам и име.
- А какво си имаш? – попитала Алба.
- Една мидичка, бяла като името ти и със синьо по крайчетата като мен, - отвърнало морето. – И понеже нямам с какво да те почерпя, а си ми първата гостенка, ще ти подаря своята мидичка, за спомен.
И така, то дало своята мида на Алба, а момиченцето я отнесло у дома и я сложило на нощното си шкафче, където тя всяка вечер му разказвала за синьото море, за нежните му талази и за кротките му приспивни приказки, а разтворела ли Алба раковината, дочувала мелодия на валдхорни…

Когато пораснала, Алба, разбира се, станала писателка. И пишела най-сините морски приказки.

Тук някой бдителен и последователен читател ще скочи като ужилен: „Ама къде е поуката?!”

А де?

Paul McCartney - This Never Happened Before

Един начин да се случват нещата е в главата. Въображението ги случва. Травмата идва при досега с реалността (не помня кой, май Фройд).
По-по-най-любим филм, "Къщата на езерото" (2006 г.) ме успокоява всеки път, когато го гледам, че и без да се кръстосват пътищата, може да има срещания. И ми напомня, че самотата е отказ да докоснеш болката, а с нея - и ласката.
Сме паралелни светове и може да няма челни сблъсъци, да. Но ако имаш сетивата, винаги ще имаш споделеността и летящ до теб усмихнат 21-грамов...

ПРИКАЗКИ С ПОУКА. ТРИ ЦВЯТА: ЖЪЛТО.

Имало едно време един слънчоглед.
Хем наперен, хем напет.
Но за слънцето да чуел не щял.
Искал си своята гледка:
една съседка слънчогледка!

Ех, че кокетка била таз слънчогледка!...
Въртяла се като мажоретка -
свят да ти се завие:
кръшно наляво извие,
пък се фръцне надясно…
Развигора слънчоглед
тъй слагала натясно.

(На копнежи в клетката го държала,
и с прищевките си го въртяла дори
на пети!)

Загърбил слънцето, рицарят стоял
на щик като на пиетдестал
и от нея не свалял очи -
над венчелистчетата й бдял
като паж на страж
денонощно, кажи-речи.

Засенчел ли слънцето облак обаче,
на слънчогледката й идело да плаче:
в смут защурвали се объркани мислите,
безпосочни висвали листите…

И тъй, скоро си дала сметка
златолицата слънчогледка,
че пред погледа й все в слънцето вперен,
верен,
на пост като координатна ос,
е винаги той, нашият герой.

(Не стига това, ами и след слънчевите зари,
падне ли мрак, пак до нея е той
на крак.)

В плен на свенливо мечтание,
с две куки и много старание
от паяжинна плетка
му стъкмила жилетка –
да го намята след дневния зной,
че
ако ще да е слънцето далече,
важно е да е близо той.

И мракът не е страшен вече,
ако редом имаш свой.

ЗА КОЛАТА И ГОЛАТА*

ЗА КОЛАТА И ГОЛАТА
(безпристрастно)


Няколко прилики и отлики, с оглед на консумацията:

1. Заоблени форми. Насъщни! Така и опипом разпознавате, че не ви будалкат с менте ала пепси в първия случай, и не е нужно да прибягвате до заспало въображение и приспани спомени – във втория.

2. Всесезонност. Кофеинът, даряващ на очите почти творчески плам, в първия случай, и адреналинът, кипващ кръвта, във втория, са в достатъчно количество само във всекидневието на екстремистите. Ако не сте от тях, но пък ще си умирате с отворени очи, нека е до гола.

3. User friendly 1 - боравене. Независимо как поставени, и колата, и голата се отварят лесно, не е нужен инструктаж, дозировката е фри-волно избираема, предозирането не е опасно (симптоматиката е краткотрайно напрягане, чийто ефект е летлив).

4. Пивкост. Притежават я и двете. Във втория случай не е задължително да пиете само с очи. Заб.: Нужен е поне трети разряд в ХВП** в първия случай и обилен опит на хедонист във втория, за да оцените пивкостта по елементи (газираност, киселинност, послевкус…).

5. Достъпност. Пуританите на добрия вкус могат да отбележат характеристиката като непрестижност. Авторът на текста обаче препоръчва демократично-анархистичен подход.

6. User friendly 2 - финализиране на контакта. Определяйки по условие и двете като съсъд на удоволствие, при приключване на отношения (= изпразване от съдържание) обикновено следва изхвърляне на определените за целта места, като във втория случай голата може да ви (по)маха.

Някои изводи + обратна връзка.
Последици от контакта:
- за консуматора: промяна в калорийния баланс, в първия случай – нагоре, във втория – надолу; охлаждане, в първия случай температурно, във втория – на страстите; внезапно обхванали го леност и желание за забрава.
- за колата и голата: растящ копнеж по консуматора през зимата.

Рекламации не се приемат.
Бележки под черта:
* - ударението е на третата сричка от края.
** - ХВП – хранително-вкусова промишленост.

ПРИКАЗКА С ПОДВИТО КРАЙЧЕ

- Хайде, заспивай, кое време стана!
- Не мога без приказка.
- И аз не мога да измислям всяка вечер приказки. А и виждаш ли колко съм уморен?
- Не. Не се вижда. Тъмно е. Светни ми нощната лампичка и ми разкажи приказка.
- Добре. Ама късичка.
- Не, късичка не ми стига.
- Тогава ще ти я навия, да е къса само на вид, пък всъщност ще е дълга от тук до Персия!
- Къде е Персия?
- Ще видиш, като я разгънеш.
- Добре. Тогава ти започвай да я разказваш, че да имам време да я разгъна. А как ще се върна после от Персия?
- Ти само дръж здраво крайчето и утре сутрин си тук!