БАРАБАР ПЕТКО С МЪЖОВЕТЕ

Заразителен се оказа починът да се приключи календарната година с нещо като равносметка. Вдигам и аз крак като жабата, и така:

Изминалата година ми беше много шарена, доста протяжна и доволно късметлийска. Срещнах куп различни от мен хора, за което съм много благодарна.

Имам нова приятелка! Но загубих някъде по пътя стара. Странно е, дори не ми е мъчно. Мисля, че старата беше по-скоро само стара. И по-далечно минаваше за приятелка. Ще видим.

Спрях да чета на английски, да рева на фадо, да се притеснявам, че не знам неща.
Не спрях да се боя да шофирам из София и да получавам уроци, които така и не научавам.
Но пък се научих да искам помощ! Смятам го за огромно постижение. Сега остава и другите да ми повярват, че много неща не мога сама.

През изминалата година извъртях с педалите около 1700 км. Никак да стигна до целта си - Хавана, но пък Виена отдавна да ми диша праха, ако велоергометърът вдигаше прах.

Стараех се, и често успявах, да отделям много повече време за близките си, показвах им обичта си както мога. Не спрях да обичам далечни, не се престраших да им го казвам.

Свалих 7 кг, според запознати с топографията ми - от кръста надолу. Камбанарията е отделна история.

За пръв път карах чужда кола, плувах сама на мнооооого дълбоко (5), ядох сладък картоф (илюстрирам), помогнах на истински нуждаещ се непознат, медитирах, качих стопаджии...

Видях нови места, пътувах сама на стоп с човек, който не говореше нито един от езиците, които назнайвам, а аз само приблизително знаех къде се намирам.

Останах роб на думите и на спомените си, превръщам се и в роб на детето си май.
Смених гледната точка на прозорците на дома си, не и фокуса между ушите си.
Пак не успях да забравя един човек, пак не спрях да работя след 18 ч., пак не спортувах, пак писах повече отколкото четох. Но що е време, все пред мен е.
Има още много, но пък важното май казах.

А, за малко да забравя - обичам се повече!
А вие какво чакате?



31.12.12.

ЧОВЕКЪТ Е ЧОВЕК, КОГАТО Е НА ПЪТ

…На тръгване си взех три молива, да имам за любимите си "пътни бележки". Много обичам този жанр – самото наименование навява архаичност и екзотика. Драскам в полетата на пътеводителите, които само за това май разтварям - да нахвърлям нещо. Съкращавам така, че после основно си измислям. А трите молива са си необходимост, понеже винаги пиша с молив. Не защото написаното с молив може да се изтрие и пренапише, а заради онази мекота, заради отсъствието на категоричност. С писалка линиите са пределно изчистени, а моливът все някъде леко се размазва, придавайки ехо на написаните думи.

…

При първия чек на излитане единият от трите ми молива – зелен, напорист и с гума – изскочи от чантата и се търкули към изхода на летището. Прибрах го, но вече при бординга пак се изплъзна. Изтрополи отривисто по някакви стъпала и се скри от поглед. Търсих, рових, виках, но не се вести.

Реших, че това е знак, че ще се върна от път. И този път.

…

На излитане мъглата не ни даде да помахаме на София. Но горе беше синьо и слънчево, и колкото по на юг летяхме, толкова по-ярко ставаше всичко. Някой се пошегува, че се чувствал почти озарен. Space is the place, дощя ми се да репликирам.

...

Кацнахме! На мястото засега е така:

- слуша се прибоят на океана.

- пие се местното вино, на едри глътки

- хапва се оранжев пъпеш, с пръсти

- мисли се всеки своето, аз – и чуждото

- гледа се пълна луна, по-романтична е от нашата, щото много сме я мечтали

- обича се всичко, и кактусите по пътя.

….

( из "Хрумки и случки под път и над път")
28 дек. 12.

СТРАХ ЛОЗЕ ПАЗИ

Край щяло да има или щяло да няма, което нямало значение, важното било да си живееш живота. И да си свиркаш, не да се страхуваш.

А мен си ме е страх.

Страх ме е, че няма да преодолеем пречките си,

че няма да протегнем ръка,

че няма да се научим, че ценен е другият, щото можем да му се раздадем,

че ще продължим да не се усмихваме,

че няма да си спомним какво е да вярваш, без да помисляш, че има вариант да се съмняваш;

страх ме е, че няма да прекрачим наникъде,

че няма да стъпим повече на площада,

че няма да викнем, нито да запеем,

че ще продължим да си живеем живота и да пускаме вицове под сурдинка;

страх ме е от все повече неща;

страх ме е от тъмното, което правим край себе си,

от шумното,

от мръсното, което пръснахме,
страх ме е не от потопа пред нас, а от след нас и потоп;

ужасно много ме е страх,

не че ще свършим,

а че не ще почнем;

страх ме е, че светът ще дойде и ще си отиде,

а ние ще си останем.

Игнажден

20.12.2012

на някаква уличка

малко трудно ми е в ден като този
да се удържа да остана вкъщи,

като знам, че си наблизо:

ей там, надолу по уличката,

кривване леко на ъгъла -
там си.

не помага много и фактът, че вали -

мокър от дъжд не се бои.

по ми се удава да си спра мисълта

да не припка натам,

да не припка,

да не...

не да...

странно е това -
между нас винаги е имало много посоки,

пък аз никога не избрах онази към себе си.

нищо чудно,

че днес не хващам тази към теб.

ти не знаеш адреса ми,
предпоследния.

така, оставайки у дома,

не те чакам да се отбиеш.

но можеш,

да, би могъл,

да хванеш по уличката -

кривваш леко на ъгъла,

после нагоре.

и си си вкъщи.

С., 16.12.12.

(Снимка - личен архив.

На снимката - прозорец с нишан, следователно - не авторовият.)

реалната моя проекция

Последните месеци очевадно преживявам някаква моя си революция (инволюция), ускорена. Вече не се потрисам от факта, че т.нар. ми реално битие изтлява все повече, че досегът ми с физическото, материалното, вещественото става все по рядък (ама килограмите си тежат на мястото и никак не ставам по-нетленна:)))). Отчитам факта, че икони не са нещо, свръзано с иконописта, а са начин за себеизразяване; че усмивката ми не отзвънява в нечии уши и очи, а е двоеточие и скобка. Вече като кажа "виртуалии", казвам го като адресна регистрация за местата (места?), в които битувам (битувам?) през седемнайсет-осемнайсети от времето си. В Skype пак си пробутвам любимата приказка: "Чао, отивам да се реализирам он стрийт", ама вече не ми е смешно. Вицът с виртуалния секс, при който се пита "Виртуален какво?" все пак ми е покълнал преди 15-ина години, личи ми прорастването:)))

Обаче онзи ден прочетох за "офлайн престъпления" и критичната маса бе надхвърлена - дойде ми в повечко; и се усетих мега демоде, старина от 20-и век, такава една с тяло, крака, ръце, цици (уф, как прежалва жена тази точно реалност:))))))), набор от органи, стада от клетки... Офлайн престъпления - явно и най-паче - са престъпленията по традиция досега определяни от вехтия Наказателен кодекс като... ми "престъпления". Но те вече са офлайн. Това, което съм свикнала да вземам за "себе си", чието отражение избягвам понякога в огледалото, а друг път обичам да снимам, с което се фукам, което храни нарцисизма ми древен и динозавърски, това, което по законите на физиката влиза във взаимодействия, та дори да е само за да отговори на действието с равно по сила...., кожата и косата, в които нечии офлайн пръсти се ровят и търсят пристаните си....
Моето смятано за реално телесно и насладително опипваемо "аз" е офлайн.

Ето как с една опорна точка ми преобърнаха света. Ще си го дъвча и усвоявам това продължително - щото съм тъпа и бавна. Ще съм ли "оф", или ще ми се размине? Последният ми късмет във фейсбука (още една "любовна квартира":))))) гласи:
You've got to get online, honey. If only for the porn. А аз се чудя къде е порното!

Докато обаче рия пъртини през този си период на транзиция, вече си бия главата над семплизми от сорта: Какво става с израза turn on да речем? Вероятно ще трябва да се актуализирам и да моля: Turn me of! (За F.O. е ясно, там е леснина.) Как да кова и глаголи и производни - все вонливи и пъшкащи излизат - офлайнвам се, офлайнване... Изобщо да акостирам ли в дихотомията он-оф, да се разбивам ли около:
Онлайн или офлайн, това е въпросът?

ЗЕЛЕНОТО БОДИЛО НА ДУШАТА

Преди месец-два събирах все още зелени предесенни листа за хербарии всякакви - да стават за модели за рисуване, да чоплят с багри постната ми от зимно безцветие мисъл, да красят из дома...

Като всяко откритие, и последвалото стана случайно: бях метнала листата небрежно на кухненския плот и едното бе паднало върху електронната везна. Ха! - рекох си, я да те видя тежиш ли си на мястото и колко. Измерих листото. И забутах някъде суровината за хербариите всякакви.

Днес, в пристъп на отчаяно остаряване, се замислих, че човек покафенява и се съсухря отвън, при подходящо осветление, може да хвърля припламващи отблясъци, но си е стар. Обаче в себе си остава неопитно, зелено, несигурно и неадекватно за наоколото дете - няма как да си адекватен на хора, които виждат в теб сухо покафеняло листо! И никак, ама никак не виждат зеленото у теб. 

Извадих няколко листа от прибраните преди време, избрах най-угодното за изобразяване и се нагласих да рисувам, когато внезапно си спомних меренето преди време. И отново претеглих лисотото, вече съвсем сухичко и хербарийно - все едно претеглих сянка на спомен:
нула грама.

Това и рисувах днес - тялото на листо. Щото, не ли, експериментално се доказа, душата е зелена! (и триграмова).

А после пих за това да хвърлям пролетна сянка.

 

На снимката: Старостта хвърля сянка. (личен архив)

2.12.12