Search This Blog

Sunday, November 30, 2014

ОТ ШАПКАТА

***
Опитвам се да си направя албум с есенни снимки, съвсем непрофесионално, с подбрани кадри от нещата, които съм щракала през последните месец-два. Нямам професионален апарат, нито полупрофесионален, а пък ми се иска да покажа снимки по-така, не просто така. Едно време му се викаше "нагласена снимка", сега му викат "постпроцес", т.е. не са вече прости нещата. Но явно не са и за прости. Програмката, която имам и която използвам, за да поизрежа снимките, казва, че стандартното е снимката да е в размер 4:3, но като се опитвам да режа по стандарта, това, което не ща да е вътре, някак все остава, неизбежно е. Има и вариант 5:8, който по ми допада като размер, едно време много го тропках Пайдушкото, но не знам няма ли да се изложа, да не излезе твърде просташко... А има и вариант "ръчно" да изрежа, което вече е съвсем по вкуса ми. И, разбира се, нищо общо с професионалния стандарт.
Такъв е механизмът на работа на лаика - вре се да направи нещо, а не владее златния стандарт, майсторските принципи на занаята изкарва сковаващи ограничения и в крайна сметка все опира до ръчното.
Може би такъв е механизмът и на творчеството, но никак не съм сигурна.

***
Тия дни съм на тръни - пак предстои родителска среща. Нещата в нашия случай са особено поставени, сценично. Отивам в класната стая на сина ми, където се провежда срещата, и сядам на неговото място, да няма объркване и припознаването да не спъва процеса. Нататък, в моя случай, той се свежда основно до свеждане на глава, стремеж да остана непотърсена и незабелязана, т.е. припокрива стандарта за такива събития. Понякога обаче наистина удря звездният ми час и сцената е само моя. Така бива, ако някой случайно зачекне темата за правата на децата ни. Там съм първи алт. Но това, разбира се, е изключително рядко, само ако някой без да иска се изтърве. По-често е като последния път: с влизането си преподавателката по български огледа стаята, пълна с родители, насочи поглед към чина на сина ми и на свой ред изви глас: "Вие ли сте майката на А.Г.?" Наглед невинен въпрос, на който в реални условия има поне два възможни кратки отговора "да" и "не", както и цяла палитра по-витиевати и завладяващи, но условията в българското училище са далеч от реалните. Вариантите за мен са сведени до един. "Да", с най-дружелюбния и разбиращ тон и излъчване, на които съм способна. И в този момент ставам център на внимание, прожекторите блесват, аз съм магнит за всички погледи, повдигнати вежди и отпуснати челюсти, защото българичката проточва едно: "Александър... Аууууууууу!" и замира драматично. Какво ми остава освен да зарежа ролята си на звезда и да се притека на помощ. "Едва ли е чак толкова страшно, недейте сега така, успокойте се..."
На този принцип раздават наградите за второстепенни роли в киното и театъра. И ги наричат "за поддържаща роля".
Може би истинската звезда е в такава второстепенна роля, но никак не съм сигурна.














30-11-2014, С.
(на снимката, ръчен опит за аранжимент на размера, съм се опитала да предам усещането си след родителска среща)

Saturday, November 29, 2014

С.С.

(събота сутрин)

Събуждам се. Дотук добре. Протягам се, не напипвам нищо. Още по-добре.
Сама. Супер.
Дръпвам книга от масичката до леглото, оказват се разкази. Доволствам. Отдавна не мога да чета дебели книги с дълги сюжети и много думи. Напосоки разлиствам, "Бодро начало" е разказът, Етгар Керет, не помня кога съм я купила. Разказва човекът, не е зле, умее ги историите. Умее да ги види. но не съм сигурна дали и да имаше някой наоколо, бих го препоръчала - вкусът ми за книги е като този за вино и кафе, да е силно, но не съвсем, да е ароматно, да носи повече летливи наслади, отколкото да вкарва в трайни състояния и замисленост и да ми харесва до края...
Отдавна не бях чела преди ставане, обикновено е преди лягане. Има нещо обърнато в тази сутрин. Добре поне, че съм сама.
...Присещам се, че едно време исках да мога да разказвам истории, после видях, че много пишещи не могат. Човек трябва да подбира и какво иска, и от кого го иска.
Странна събота се очертава. Разленивена от сутринта. Добре че съм сама, все ще я вкарам някак в ритъм...
Отнякъде се донася миризма на хубаво кафе. Я, каква промяна у съседите - обикновено се размърдват много по-късно и замирисват на пържени филии. Вече почти съм им завидяла до степен да се надигна, да дръпна завесите и да се затътря до кафеварката, когато миризмата се усилва до нетърпимост, вратата се отваря и влиза изненадата.
Гушвам в ръце топлата порцеланова топка със смаяна благодарност. От кой ли кашон е изровил тези чаши? И кафето, мислех, че е свършило...
Но на него само подавам книгата. "Не е зле, зачети я, като имаш време." "Вчера попаднах на нея в книжарницата, хареса ми, но не бях сигурен дали да ти я препоръчам."

И дръпва щорите.



29-11-14., С.

Sunday, November 16, 2014

ПУ ЗА МЕН!

Остаря като куче, както е приказката,
докато скиташе като глуха кучка,
да търсиш пътища,
водещи надалече от мен.

Остарях като катедрала, както е пожеланието,
докато си тежа на мястото,
забита като пътепоказател -

стоя там, където ме остави,
както ме е учила мама да правя,
ако се изгуби някой от нас.





С., 16-11-14
(на снимката - нетипично остаряване на мястото, безтегловно)







Thursday, November 6, 2014

КУ-КУ-ХАЙ 30

Сезоните премериха сенки.
"На лъжата краката са къси",
укоризнено дълъг е пръстът на лятото.

С. 5-11-14