Нерядко бива така: върнеш се от широкия бял свят, а пред очите ти - черно.
Като поомекнеш и оттиктакат часове, дни, седмици, контрастите се поразлеят, послеят се впечатленията... И вече ти е черно-бяло :)))
А току виж дошъл ред и на споделянето.
Ето малко от една Италия, каквато са я виждали бабите и дядовците ни, и са ни я оставили за спомен из албумите. Една Италия, по чиито напечени площадчета потърсиш ли сянка, лесно попадаш в онзи полуизгубен, полузабравен, но сладостно мечтан свят на топло и тихо, на твое и споделено, на изпуснато и уловено време. Една Италия, за която не си сигурен истина ли е, сън ли е, но в която искаш да се връщаш - и насън, и наяве.
Генуа, до къщата на Колумб, Casa di Colombo.
Портик в катедралните двери, пак там, Генуа.
Малко Сициля никъде не е излишна.
Катедралата, пак, щото е толкова хубава, че Слънцето метан й прави.
Триколесно превозно средство на улица във Виареджо. На Виареджо най-хубавото му е морето, другото най-хубаво са му правите перпендикулярни улички, третото най-хубаво му е една гофрета, внезапно поръсена с канела и разказът на случайно срещнат хаваец по този повод.
Това е Лука, град на лангобарди, лигури, етруски, банкери... Чудесно местенце, опазило крепостните си стени, около които можеш да се разходиш - има пешеходна алея, а сред които си като в рая - автомобили почти няма, има обаче оглушителни трели на лястовици и арии на Пучини (родом оттук), шумни италианци и весела глъч на туристи, доволни от манджите и виното си... Лука е всички "да", за които се сещам.
Дуомо, черто!
Във встъпителната си апология по-горе забравих да спомена, че цветовете бледнеят пред ароматите и вкусовете на Италия. Но това и баба го знае!
Лука, Амфитеатърът. Тук можеш да се родиш, изживееш всички вълшебства и да се пенсионираш, пък да не усетиш липса на нищо. Пане и вино, и баста.
Каквото пили, изпили, но каквото видели, остава. Черно на бяло.
Моят скромен ft. to Андре Кертес, с когото се запознах в Генуа, но ще копирам където ми падне!
22-4-18, С.
