АФРО ИСТОРИЙКА В БЯЛО

Имало едно време едно малко слонче. Слонче като слонче, но не съвсем – било непослушно и немирно слонче. А може би било придирчиво и капризно. Или пък твърде живо и ненаситно... Вечно искало нещо друго, не това, което е. Постоянно дърпало майка си за хобота да идат другаде, не там, където били. Все търсело нови пясъчници... Разбирате.

Малкото слонче поотраснало малко. Станало красиво сиво слонче, вече тръгнало на училище. Обаче си оставало същото хлапе, което все се стремяло към нещо друго, а не това, което е.

Един ден, надавайки пораслото си ухо към раздумките на възрастни на място, където не трябвало да е, то разбрало, че може да хване широкия път и да обиколи белия свят. Тези две неща веднага го грабнали: „Широк път и бял свят! Какво по-хубаво!”, мислело си то, което било едно малко африканско сиво красиво слонче.

Отъркало хубаво кожа, лъснало нокти и уши, и гордо тръгнало далеч от топлите африкански земи. Ама много далеч.

Вървяло що вървяло, стигнало до една земя, далечна и непозната.
Намерило градинка, в която пасъчникът бил малък, но пък на него точно там му се искало да е!
Заиграло се и поостанало не знаем седмица или две, но толкова, че ето какво го сполетяло. Голямо и бяло...

И то вече нямало мърдане натам, където не е.

МОИТЕ ДВАМА МЪЖЕ

Един излита, друг излиза,
а аз – по неговата риза –
на прага съм като запряна,
стоя и махам, уж засмяна,
докато точица остана,
(ако назад погледнат двамата.)

Пък мислите ми хвърковити
предат в небето нишки скрити,
да свият щат земята цяла във шала
на любовта ми премаляла,
да позагърнат плещи мъжки,
докато се завърнат вкъщи.

Стоя на прага, като спъната,
на хълбок, тетива опъната –
дъга навън, навътре лоно -
ситня, вътък напридам къщен...
А кучето до мен се смръщи,
побутва ме, навън ме тика.

„На воля хуквай”, сякаш вика,
„и аз – след теб!”, ръка облиза...
Но аз - по неговата риза –
на прага ни стоя засмяна:
Къде ще ходя в таз премяна!

(На снимката: забравените бързоходки, с които лирическата героиня би могла да хукне нанякъде.)

ВДЛЪБЕН ПОГЛЕД

(УПРАЖНЕНИЯ ПО МУЗИЦИРАНЕ)

Видяло се е – ще живея с дупката, пробушена от твоето неидване.
Въртях го, суках го, замрежвах я, но все накриво забраздяваше на липси разни острието.

Реших лукаво да избиколявам нищото – с байпас,
минаващ магистрално, триумфално.

Обаче даде късо при първо късно споменаване на името ти.

И друго наумих:
като в бинокъл, но наобратно да надничам:
да видя посмалено подреден
отминалия свършен свят,
да мярна профила пожарен на момичето,
което - като те мечтаех - бях.

Пробойната на твоето отсъствие бе съвършена - по форма, и по перспективата, която даваше на всеки март: надеждата, че ще пребродя нищото. Пък ако ще и с въжен брод на шията.

В кръга от твоето неидване се втренчвах като в кълбо кристално: отсреща караконджоли беснееха, размятаха се гриви и рога, огниво съскаше със синкав пламък – замалко да кремира спомена в чистилището на забрава.

Веднъж ми щукна и поставих стъкълце в пробитото от твоето неидване - като през призма да начупя слънце, да има къшейчета топлина за най-смразеното и омразно безтебие.

А дваж,
дори и триж (традиционно),
навличах бяла риза и се пъчех
пред дупката от упорно, като пред дуло: да видим кой кого?!
Фугас! И гасна...
Като изпразнен хоризонт на зеница погълваше ме пустото в нощвите си...

Видяло се е - ще деяня с дупката.

А после, някой ден, ще се окажа в просвета на някого отсреща.

КОДА: Ще се окажа в просвета на някого отсреща.

(„Дупка - издълбана вдлъбнатина с овална форма и определена дълбочина в земята или в твърд предмет.” Тълковен речник.

"Кода: допълнителна част в края на музикално произведение, която е извън неговия строеж." Речник на чуждите думи

Сърдечна рана: липсва речниково тълкувание.)



Снимки: личен архив и интернет.

2.1.12.