ЛЕДНИКОВ ПЕРИОД

Тя, тая зима, в която те няма,
вече сто лета трае.
Няма как да изтрае
и най-топлото сърце.
То се свива,
докато стане на кокалче,
което да хвърлят на кучето.
И се свива, свива,
докато стане на напръстник,
който да забравят в раклата на миналото.
И се свива, свива, свива,
докато стане на точица,
която си няма Антон.

(Чай от бодлив плод, споделен с мек човек, би заръчала баба. Но тя не знае какъв кучи студ е навън, не е за хора.)


22.11.13, С.

из "Питанки-ританки" STATUS QUO?

(гледам и не чувам, слушам и не виждам)

...`начи, освен страна, дето всеки втори е римувач, да не кажа поет, и дето традиционно се смесват рози и склерози,

излиза, че сме и

страна,

дето по лицата ни - полиция, а полиците - на трети лица;

дето бъркаме мудри с мутри,

а журналисти се разпват между насъщния и несъщия,

в стремеж ако не ореол, поне светлосянка  да докарат;

страна,

дето докато прочетеш нечие мнение, вече се пръкнала контрата му,

не смогваш да лайкнеш, и вече хейтваш,

дето езикът ни от услужливо междуметиен се обърна на насметен услужливо,

дето кръвта вода не става, но става кетчуп...

страна,

дето толкова отдавна надскочихме дефиницията на абсурда

("плъховете имат мигли, но миглите нямат плъхове"),

че всеки "-стан" към името ни ще е недостатъчно изразителен, а и незаслужен;

страна,

дето немее мисълта, крещи мимансът, дядото отдавна не кавала надува, а внуците вече не танцуват, а денсват-уит-тарабите, о`градили съединението, за да о`пазят силата...

в страна, дето...

а де? де е?
не страната - де е България?


19.11.14., все там
(мисли по поръчка)

НОЕМВРИЙСКИЯТ СТРАХ

Вече от десетина дена е наоколо ми. Не ме е захапал, но ме души, все по-отблизо. Не е колеблив, но и не бърза. Или съм му интересна? За колко хапки ще стигна, как ще се дам... Аз не се дърпам, не буйствам, не се пазя, не се ограждам. Аз може би съм се предала. Дала съм му се на този ноемврийски страх още отдавна, още през лятото. Но чак сега го усещам какъв е, кой е. Трябваше да оголее наоколо и да позатихне глъчта, за да го видя и чуя ясно.

...Страхът, че ако той сега пише писмото си, то ще е: "Мила ми Венето... После теб най-много съм обичал отечеството..." И че на мен така ще ми харесва много повече.


14.11.13., С.
(с послевкус на послеотечество)

ЗАЩО НЯМА ДА...

Днес ходих да платя данък нещо си в общината. Сграда на централна софийска улица, фасада о фасада с много културна институция. Няколко стъпала от тротоара, врата, квадратен метър площ, втора врата, сравнително голямо хале, 5-7 гишета. Първо виждам на стъпалата отвън човек, заставам зад него, зървам, че в квадратния метър има ще един, нататък никой. Питам защо стоим отпред, да не би да не работят касите - часът е 10. Не, така трябва, отговаря ми като прегракнало куче и ме гледа лошо човек на възраст между 50 и 60, от онези, които кризата очевидно е засегнала - очевидното е по това, че първо започваме да пестим от бръснар и фризьор, а и якето отпреди 7 зими ще избута и тая... Поглеждам навътре към салона - празен, работят само две гишета в дъното. Казвам, че според мен някак е глупаво да чакаме отпред, трябва да си влезем вътре, за мен няма нищо по-нормално от това - празен салон, трима души сме, а тук е улица... Човекът, с тон, дето вече ме млати, казва, че като толкова искам, да съм влезела, редът обаче бил такъв - отвън да чакаме. Като не искам съвсем отвън, да съм влезела в квадратния метър между двете врати. Там имало, каза той, добавяйки - "за който може да чете" - бележка, която ясно указвала, че не можем да влезем в салона "от съображения за сигурност".
Аз, естествено, влязох в "салона". И в други салони съм влизала, дори веднъж в банков влязох, ехе, знам ги аз салоните. Влизам кротко, облягам се и оглеждам. Двете работещи гишета споменах, празното помещение - също. Почти в центъра му на нещо като чин ученически - табелка "Охрана", зад чина нещо като стол ученически и на него, униформен - самата охрана. Охранена, разбира се, и неартикулираща нищо. Аз си влизам, охраненият - нищо. Можело значи.
Зачаквам. Старото яке обаче не е доволно, че охраненият не ме е изгонил, не ми се е скарал, не ми е набил канчето, дето явно не може да чете. Заобяснява, ама нали знаете как - не на вас, а някъде във въздуха, към неопределен адресат и с тон за всеобщовалидност - че не можело така, че то затова били правилата, да се спазват... После - вече лично - аз да не би за пръв път да си плащам данъци, аха, ето ги, не си плащат данъците, своеволничат, не спазват правилата, затова сме я докарали... Казвам му, че аз моята я карам от година, за пръв път плащам данък, щото за пръв път имам нещо, за което да плащам данък. Досега основно дан плащам на разни неща, заблуди и пр.
Докато тече словесната ни среща на нормално от моя и високо от негова страна равнище, охраненият е ням, а отвън идват още двама-трима, на които също се сторва странно, че за да дадеш пари, трябва да висиш на улицата, не стига това, ми било и правило...
Добре че дойде редът на Съвестно-изрядния-староякев-пообрасъл мъж да застане на гишето, отдъхнахме си другите: ще се кротнат нещата, че сме и вътре - кеф. Човекът обаче отиде до гишето, подаде там каквото трябваше, и докато жената зад стъклото се пипкаше в познатия ни източноазиатски лакърдиен ритъм и набираше на клавиатура, изпаднала й малко след времето на Гутенберг, той продължи, вече от позицията на доизпразнения си джоб, да раздава правосъдие защо и как не можело така. Аха да му благодаря, че поне не ме обижда в прав текст, а само някак в граждански и витиевато контекстуално го прави, ма се въздържах.

Не очаквах, че толкова дълго мога да пиша за нещо, което дори не ме възмути. Не съм възмутена. И огорчена не съм. Съм отчаяна. И не щото данъкът за трошката ми е почти сумата за нова стара трошка, а щото не виждам как ще деяним, докато, изплащайки с мъка задълженията си, плюем и храчим по правото си да дишаме, да имаме някаво мнение, да речем, че нещо ни боде окото, усета за прилично, за възпитание, за елементарна човещина ни боде; докато вдигаме дандания, само за да си изкараме неиздържането. Ама я вдигаме тази дандания не на площада, през който минах после и имаше малко хора и много полиция, а я вдигаме към онзи дето също е като нас. Щото ни е яд на него, дето сме такива. Не стига, че ние ами и той, другият, не стига че дошъл и той да си плати данъците, ами дори се обажда. Дан за такива! Дан един, дан втори...

Беше ми мъчно за този човек, щото предполагам какво го е докарало до това. Ама и за мен си - че имам задължения към такова място и такива хора. И, да, че имам крепостното право да обитавам света им. Ма кому са нужни права, като има задължения?


12.11.13.

REMEMBER, REMEMBER...

В улейчето между две павета
шепа шипки
чакат огъня от долната земя
да кръкнат в чай.


5.11.13

РАДОСТ, НЕРАДОСТ, РАДОСТ, НЕРАДОСТ...

Онзи момент, в който...

- околните се вслушват в думите ви, не защото са пленителни, а защото "може пък да научат нещо";

- се вглеждате повече в насекомо, опрашващо полско цвете, отколкото се вторачвате в акта на опрашване;

- денят ви е все по-оскъден събитийно, но пък въображението ви надминава и най-оргийните нощи (а сутрин, точно както е по клишето, изглеждате като след такива);

- оранжевото от чорапките на детето ви мине в косите ви, а черното от косите ви слезе в чорапите му;

- вече наистина - ама наистина! - се държите естествено, щото всичко друго е уморително;

- проумявате отколешната концепция Ерос-Танатос; и не, не се редуват;

- събирате камъчета, не мидички. не стига това, ами и ги редите на пирамиди;

- OMG! плавно се свива до "Оммммм"...

...това е начеването на старостта. Извървяни думи, толкова.

 

(сн. личен архив)

3.11.13, С.