Мразя нещата, които не свършват, не приключват, отказват да се сдобият с онова прословуто closure, не се затварят, не се окръглят в изчистен финал - "А-а-а-а-а! Туп." И край! - ами се точат, подхранват се неясно с какво и току живнат; и вместо да си паднат на точката, те нахлузят поредното тире, даващо им привидно нова посока.
(Ти дори отказваш да следиш интригата, тропваш с крак и я загърбваш с фръц, но тя си седи там.)
Мразя нещата, които трябва да са в урната, а пак закръжават из въздуха, понесени от разни проскубани парчета от собствената ти история, която се проточва като спагета, вие, суче се и се изплъзва, ще ти се да я прекъснеш със зъби, да й прегризеш пъпната връв на тая безкрайна история, която ти е писнала, но явно ти на нея не; ей я пак - подхваща те с първото втурване на попритопления вятър, минаващ за пролетен, като че ще издуха хербарийната есен в очите ти, уморени от това несвършване...
Мразя нещата, които не си отиват, не те оставят на мира с недомлъвките си за оживяване, а хванеш ли се на въдицата им, те заподмятват до изкорубване, до опоскване и до празно, и те бухват с пльок на плочника, кух, но несвършен.
(Заприличал си на кукла на конци, които няма кой да подръпне.)
Мразя ги тези минали несвършени неща напролет, когато пак се хващам на хорото им.
От немайкъде.
От немайкъде.
И няма пускане.
31.3.13, навън.
