КАРТА НА ГРАДА МИ

(Urbi@orbi)

Кръчма „Докосване” (с поглед)

Сокак „Първа целувка” (с бягащите ми устни, отстинали поради чакане)

Кафене 1 „Чай за двама” (любимо, гаражно и само за нас; с най-дъхавия чай от лайка и дъхът ти в тила ми)

Ресторант „Централ” (като нарисуван, зелен и свой, важен.)

Кафене 2, квартално „Безименно” (от което си тръгна с фойерверки от хвърчащ чакъл; много по-после, като се учех да карам кола, внимавах да не правя така – знаех, че боли )

Улична лампа "Обица на ухото" (намира се нейде по маршрута от кръчмата към отбивката и светва всеки път, като я доближим, пък ние напук спираме и се целуваме точно под нея. там загубих обица - останах с една на ухото.)

Ъгъл „Френски”. На него чух любимата песен. (уж объл и мек ъгъл, а всеки път ме смушква - взел е на мушка всичките ми 21 грама.)

Отбивка „Тиха и тъмна” (успоредна на уличките ни, там закотвяме нашия „Сигнал”)

Бензиностанция на път за не-домовете ни. (Спираме да заредим докосвания един от друг, защото после нощуваме до чужди).

Парк „Спасителен”. Имаме всички оправдания да сме там. (Понякога дори има лунна пътека, по която се връщаме към нас си. С много боязън и опипом.

Супермаркет "Последен пристан”. Денонощен. (Непресичащи се са позвъняванията ни: „Сега свърших работа. Отбивам се в магазина. Трябва ли да купя нещо?” Правим ги с гръб един към друг. Да не си слушаме глупостите.)

Булевард. „Граничен”. (Оттатък него без нас е всичко – новият ми дом като хан, новата ти крепост като цитадела.)

(география на една несреща - всяка прилика с действителни топоними е съвсем нарочна;

снимка - личен архив;

описание на обектите - незавършено поради надежда за попълнения;

поука - с години обикалях по маршрута на своята карта и мислех, че вече ги няма ъгъла, сокака, отбивката, теб, останала съм само аз; пък после осъзнах, че те са си там, мен ме няма. тогава проумях етимологията на израза "Бита карта")






март 2012 г.

БЕЗРАЗБОРНА ЛОГИКА

Има различни начини човек да напомни за себе си...

Сред по-непопулярните е този: да не напомня за себе си.

Рискът при прилагането му е, че ще напомни за себе си единствено на помнещите го.

Но пък в повечето случаи това е целта.

...Докато другите крещят и се сочат с пръст.



Март, другаде

С БЕЛИ ПОМИСЛИ И СТАРИ РАНИ

По празници като Баба Марта ми се ще да съм главният герой в онзи стар виц за миналия в полулегалност: хем той се криел, хем никой не го търсел. И понеже не го умея това с криеницата, хващам пътя нанякъде.

Причината е една мартеничка, която направих преди n-брой години, а така и нямах възможността да окача на човека, за когото беше предназначена. Не че кой знае каква мартеничка, традиционните Пижо и Пенда.

Но така си останах с нея. И с желанието да подаря мартеничка на онзи човек. И така засядам около Баба Марта в нещо несвършено и никакъв хванат наникъде път не помага. Знаете как е, като не сте свършили нещо важно, намислено, искано - то си стои. Така де, вложил си себе си, какво да се правиш сега? (Като в онзи кошмар, че съм 11-и клас, но няма да взема диплома, щото нямам оценка по История, а срокът отдавна е приключил, всички са изпитани и оценени. Край. Няма връщане назад, а ти така и не си свършил каквото е трябвало и изобщо не е ясно защо. Без вина - виновен.)

Гадното в цялата не дотам кафкианска история е, че не е кой знае каква сложнотия да се вдигна, да ида и да я подаря тази мартеничка на онзи човек. И да се свърши! И някак Баба Марта се превръща в мазо инструмент за наказание - току надвисне над главата ми Пижо и ме загледа укоризнено. И на всичките ми обяснения, че няма как да го подаря за Баба Марта, щото онзи човек изобщо едва ли се сеща за мен, той продължава безмълвно да клати глава. Безмълвно, но и без разбиране. Неодобрително, както и да го гледаш. В такива моменти решавам, че изобщо няма да обръщам внимание на някакви си фолклорни двуцветни двойки, зарязвам ги някъде из спомените си - тях ли, мене си ли - но на криене отиват нещата.

Да, ама... като в онзи виц съм. От мене си не мога се скри, а другоцветният не ме търси.

Такива дребни камъчета току обърнали колата на цялата пролетна вакханалия. Щото не че е важно, или голямо, или сърцеразбивателно, или значително... Ама ей на, мартеничка.

Баба Марта, 2012


Снимка: Личен архив.

(Понеже онези двуцветните в двойката злополучна, да не споменавам имена, да не будя Дявола, отдавна окачих на едно
дърво, проявило същата доза заинтересованост като първоначално нарочения за получател на мартеничката, днес нарисувах тази и я окичвам тук. Пък все ще я види който трябва, не ли?)