Окото си ги събира по цвят, реди ги тон в тон като наниз.
Такива почти монохромни пътувания са ми от най-скъпите - зървам после този цвят някъде, и се отключва цяла галерия. Зареждат се картини спомени, а аз обикалям без бързане, оглеждам ги с око на ценител и кимам одобрително: "Бива!"
На снимките: една синя и синя, и синя Италия.
...И истинската е синя, и нарисуваната и тя.
Иначе, ако ме пита някой с какъв цвят свързвам Италия, едва ли ще наблегна на синьото.
То е изнамерено късно, в най-старите езици дори нямало дума за него. Казват, че антична Гърция също нямала, затова Омир бил описвал морето като "червено вино". По мое необременено с познания мнение, описвал го е така не от липса на дума, а щото морето е точно това - опиянение и любов. И все пак, въпреки безсловесието някога, днес вседържител на правата над синьото е точно Гърция.
В Италия е друго синьо, не повсеместно като гръцкото. То е изненадващо, неочаквано, летливо. Синьото в Италия те издебва иззад ъгъла, като онова хубаво, дето все го чакаш. И дори да не ти замае главата, те усмихва. Широко.
Синьото на Италия е фриволно неглиже, но и осъзнато пазен лукс.
Скъпият ултрамарин неслучайно е наричан кралско синьо
и средновековните италиански майстори са го пазели за най-важните елементи в платната си. Майстори на други четки в по-нови времена също прибягват до него.
Синьото тук е стенопис, но и графит, гордост без предразсъдъци, неочаквана доза адреналин, откровено волеизявление, патина.
Често е просто синева. Рядко е само синева.
Историците твърят, че дължим синьото на Египет, където древните добили краската, смесвайки пясък с азурит ли, малахит ли... Но имало и мед. С така получения пигмент заоцветявали гробниците на фараоните.
Римляните обаче, попивачи на красивото в историята, оцветяват в синьо живото.
28-5-18, С.
