ОПАКИ ПРИКАЗКИ

Имало едно време един италианец, живеел в Пиза.
Имало едно време една кула, и тя живеела в Пиза.
Италианецът от Пиза бил, естествено, шикарен, наконтен - борсалиното му борсалино, кърпичката - в джобчето на сакото, лъснатият чепик Класа!
Кулата била стройна, висока, забивала се уверено в небето, вдигнеш поглед, заслониш очи - върхът й се не вижда.
Един ден италианецът доближил до нея, понечил и той да погледне нагоре, да види докъде стига тази ми ти прочута кула. Извил врат, вдигнал глава, но не щеш ли - паднала му шапката.
Разбира се, един истински италиански джентълмен без шапка не може, а и започне ли нещо, довършва го, затова помолил учтиво младежа до него: "Дръж ми шапката за малко." Младежът обаче, наследник на древен сицилиански род, отглеждащ свои кози (на ит. коза ностра), бил сприхав и кибритлия. "Пука ми на шапката за твойта шапка", рекъл той и за доказателствен материал изпуцал с пистолета си.
От вдигналата се гюрултия кулата се смутила и решила да погледне какво става. Навела и тя глава към шапките долу и...
Оттогава кулата в Пиза е наклонена,
а италианците последно си свалят шапката (и чорапите).


20-8-15, С.

ПЕРСОНАЛНИ ПЕРСЕИДИ

Чета на таблета в тъмното вън.
Доближаваш отзад,
дъхът ти е зад врата ми.
Буквите оживяват.
Първо стават по-ярки,
като за двама.
После се размазват,
разтичат се
надолу.
"Четенето вярно било наслада",
казваш някъде отдалече,
отзад, отдолу,
докато звезди на рояци
се сипват
и тихо си падат
по нас.

14-8-15, С.

ПЛАЖНИ НЕВОЛИ

"Що е твойто тяло яло?
Да не би пък агне цяло,
от Гергьовден та до днес?"
Вдига вежди с интерес
млада дама със финес
към огромна топка "мен",
сложил знаци на ерген
и спасител плажен в криза.
И да видиш как туй тяло,
под чадъра й влетяло,
се спаружи и изниза
другаде да търси криза,
но да е с по-ниска миза.

10-8-15, С.

КУ-КУ-ХАЙ 38

Криле в очите -
лято на простор
е август.

12-8-15, С.

ПЛАЖНИ НЕВОЛИ

Да, знам, че така не може,
знам, че така не бива...
Ето, шапка си сложих,
макар да не ми отива,
и с много крем се омазвам,
цяла, и зад ушите,
и щом мама така казва,
под чадъра седя скрита...
Уж за всичко ги слушам,
но тате пак лошо гледа.
Видял ме е как мушвам
на сянка и сладоледа -
под плажната кърпа на бате,
понеже е най-голяма.
Но бате седна на нея...
И сладоледа го няма.


5-8-15, С.

ОПАКИ ПРИКАЗКИ

Близо до нас живееше една топола. Висока, коронеста. Много обичаше да разказва приказки. Вечер, когато кварталът се умълчеше, можеше да се чуе шепотът й. Разправяше за чудни места, за далечни морета и безкрайни полети. Сигурно знаеше за тях от птиците.

Загърната в зелените си воали, тополата се боеше до смърт от задаващото се есенно разголване . "Всички щe видят, че в клоните ми няма нито едно гнездо. И кой тогава ще слуша приказките ми? Приказките на едно самотно дърво? Никой. Ще си рекат - небивалици! Хората вярват само на очите си."

При първата по-силна есенна буря, още преди да са опадали листата й, тополата си отиде. Никой не бе чул гръмотевици, но на сутринта дървото бе рухнало, разцепено на две като от гръм. Ако се заслушаше човек, би дочул как листата му още редяха приказки за чудни места, за далечни морета и...

"Сега хората ще разказват приказки за мен!", помисли си тополата, миг преди листата й да се умълчат.

(на снимката, л. арх., приказен спомен от топола)

4-8-15, С.

ОТ ШАПКАТА

СЛЕДИТЕ
Различни са. Има спомени, чиято следа е като на усойница в пясъка - виждате вълните, но не и нея, а краищата на следата се размиват, като заметени от опашката й. Такива безкраищни спомени са най-подвижните пясъци. Други спомени оставят следи като от пиле в калчища - безкраен пъзел от посоки, всяка, водеща наникъде, следва спънато връщане назад или забиване на нокти в земята, за опора. Такива тънкокраки спомени са най-кресливите. Понякога пък следите на спомена са като заешки лапи в снега - аха да усетиш пухкавото, и изчезнат. Докато ги откриеш зад другия храст, съвсем си се смръзнал.

Лично аз най-обичам едни следи - сенки от крило на пеперуда. Имало спомен, няма спомен, и следа от спомен няма, само сянка минава по лицето ти.

АДРЕСИТЕ
Веднъж ми се прищя да ида при един спомен. Помислих си, че би било редно спомените да имат адреси. Примерно: "Ул. "Неделя", 33-и РД, 20 ч., масата в ъгъла, нашият бар". И готово - обличаш се, тръгваш, отиваш. Стоиш две питиета време и се прибираш, кротнал и доволен като след прелюбодейство.

Неудобството при тази идея за подреденост е, че кризата често удря кепенците на заведения и локали, и дори да знаеш точния адрес, следващия път можеш да попаднеш на нечий чужд спомен.

КРАЯТ
Колкото повече се въртиш около някой спомен, колкото повече го къташ, поиш и храниш, колкото повече го тъпчеш с времето и мислите си, толкова по-натежава. Наедрява, надува се, надува се, докато неочаквано се пръсне. Никога не си сигурен - от висок холестерол или от газове.

Имало спомен, няма спомен. И помен не прави.

(на снимката, л.арх., зародиш на страшен спомен)
2-8-15, С,