АФРОДИЗМИ

(побеляващ стих, прогресивен)

Бягах към теб,
а ти не беше убежище.

Разбих колене в черупката ти
и останах ничком –
от тук мога всичко.

Стрих на бял прах
спомените ни
и в торбички ги сипах -
да ги вдишвам по ъглите...

„А като изветреят?!”, сепвам се.
Те, другите, искат
да делят с теб старостта.
Аз исках
да споделяме страстта:

не по равно, по братски,
на глътчици, не ангро,
наяве, насън и обратно,
от нула до сто и едно;
ако ще с приказки да мая
на дните султана,
но нощем да стигаме края
на оная омая,
дето пръстите се докосват,
а пък мислите се плетат,
после по видело просват
на въже свян и страх,
сенки бучат на прът;
и пак запридат
на отмалата нишката
там, по здрачното,
опипом, наизуст,
щото знаят с устни всичко;
знаят с мигли, с нокти, с гръб...

Но ти.

НАТЮРМОРТ

Жената чакаше да захладнее.
Жената чакаше да захладнее, както се чака последният влак - спокойно и някак вглъбено, наоколо – като на гара – всякаква суетня, която й е чужда и като в мъгла.
Жената чакаше да захладнее. Едната й ръка, почти до лакътя, заровена в чантата.Обемна чанта, ще речеш – побрала целия свят на жената.
Жената чакаше да захладнее. Отдавна. Ходилата й вече бяха изтръпнали, но не помнеше от ходене ли, от скитане ли. Тялото й се бе вкорубило в себе си, дори очите й сякаш бяха извърнати навътре, да доловят сигнал някакъв. Кожата й бе потъмняла като урна със спомени.
Жената чакаше да захладнее, пъхнала ръка в голямата чанта, застинала, вслушана в себе си, в онова далечно вътре, което щеше да предугади знака.
Жената чакаше да захладнее и ръката в огромната чанта като че се закотвяше вътре, в пъстрия мек шал, вплел най-ярките й усмивки, най-пролетните й песни, най-летните й неги, най-кротките й есенни пристани, онзи мек шал, който бе наплитала дълго, дълго, докато чакаше...
И ето я – първата снежинка! Бавно се вие, на махове, като че връхче на диригентска палка чертае небето, леко и замаяно се спуска надолу. Без колебание.
Жената трепва. Ръката също потрепва и впива пръсти в онзи шал.
Жената дочака зимата. Бяла и милостива – заличаваща всички белези, приглаждаща всички бразди, смекчаваща всички граници.
Безкрайната, вечната, ледена и безстрастна.
Всепоглъщащо бяла.
Избавителна.

***
На циганка в шалварите – пендара,
скатана в дипли, скъдно милвана,
с вкус на небе, кадено от цигара,

във тъмни устни светли мисли впивала
и питомила ги със звън на балалайка,
отвара билчена за другата напила

към длан - за ласка - вън се търколи
и на огнището в пожара ален
дъх сетен взе душата моя стара.

И лъхна студ. Заесени.

ЗА ОБВЕТРЕНИЯ ВРЪХ НА КОПИЕТО И УЮТА НА КРОТНАЛОСТТА (женски мисленици)

Свободата (усещането за свободност) и спокойствието (покой) ми се струват твърде различни неща. Спокойно ми е бивало и когато съм твърде зависима от някого/нещо. Може би самата свобода по същината си не предполага спокойствие. Спокойствието е окръгленост, об-гърнатост, в-утробеност, в която може да попаднеш и да ти е добре. Спокойствие е да нямаш никакъв копнеж по нищо различно/повече/над/отвъд/ освен това, което имаш тук и сега. Спокойствие е тоталната пропитост от „тук и сега” и отсъствие на импулс да се излезе от него.
Свободата е най-вече незастиналост. Свободността е реене, придвижване, щъкане, правене, стремене, не-стоене... Усещане за свободност носят отмахвания (на ограничения, отговорности, имания). Усещането за покой по-често свързвам с обособяване/ограничаване в пространството, затвореност, прибраност, топлина; с добавяния (на отделители, граници).
Живеем в междините посред тези крайни състояния. Понякога досягаме за миг и полюсите, точно толкова, колкото да се застремим отново към единия или другия. Те приличат на абсолюти. В тях не бива да се зависва дълго - това лишава от пълнокръвие, от енергия.
Едва ли търся спокойствие - само. Или свобода - императивно. Със сигурност търся енергията, пораждаща се от насищането на някое от крайните състояния и пращаща ме в нова посока. Смятам, че в заситата на стремежа към спокойствие се проявява най-женското, изчистено от друго. Представям си жената най-често като гнездо. Добре е за баланса й някой да гнезди там понякога, да кацат у нея, но и да излитат, а после да я брулят ветрища.
Свободата не е непременно отсъствие на отговорности – семейни, поприщни, финансови. Свободността изглежда постижима и ако си в рамките на изисквания, налагани от тези неща. Тоталната свобода - едва ли я има - си представям като размитост, а все още смятам, че у всекиго има един вътък, стожерна нишка, около която се наплитаме пак и пак, променяйки се постоянно. Свобода е да можеш да проявяваш напълно себе си, твоята чудесна изява на уникален прекрасен индивид, надмогнал това да вижда яреми в отговорностите, да речем.

ЩУКВАНИЦИ

Говорех си снощи с любима приятелка за любимите си неприятности - за мъж, когото не издържам, но не защото е тежък, ами обратното; за сина си, около когото много се мъча да не стягам обръча си; за мъжа, по когото копнея, щото нали трябва "все туй копнение" да го има... Та, разправяме си пясъчните истории и докато се процеждат, а ние им се наслаждаваме, мярвам на съседната маса двойка с видима възрастова разлика 15-ина години, вплетени край чиниите си, не могат да си се откъснат. Тя е нежна и дългокоса, явно отдадена, той е достойно белоглав, видимо запленен, възрастен доста.
Разговора им не чувам, той и почти отсъства. Но познавам мъжа. Класика: мъж е на позната. Или поне беше - отдавна не съм я виждала, знам ли.

Но си спомних как някога той беше (до)казал, че е моногамен.

Излиза, че и да си моногамен е до време.
Явно, докато си гамен.

из "ПИТАНКИ-РИТАНКИ"

7.
Някой ли каза, че най-важните неща
се случвали тихо?
Куп тихи неважни неща
ми се случиха...

На ъгъла кихна куче
и не случи Луна на сайбия
онази вечер,
когато той с вино сдави
копнежа ми, немия.
И ме дълба болка оглушително,
и стихийно отекна
ръката му,
към мен непротегната,
ръката му,
мен не погалила,
ръката му,
в джоба стаена рушително.
И пукот застигна надеждите,
просна ги с грохот
на колене пред мене -
притихната,
обездумена,
стихнала...

Не знам тихо ли важните случки се случват,
но след тях сме заровени в тихото.