ЗИМНА СРЕЩА

Мъжът, когото бях съблякла
до любов,
стои сега насреща:
ръцете -
в ръкавици и в джобовете,
загърнат в шал, и с шапка,
яката - вдигната високо.
Погледът му бие над главата ми,
наказва
хоризонта на очакванията ни.

Навън от доста време е под нулата
и вятърът е непроменлив,
леден.

Скован на кокал, споменът
е опнат помежду ни.

Пестим дъха си,
да не би да го размекне.

Червен остава светофарът,
сигурно от студ.




Мъжът,
когото бях съблякла до любов,
облечен е добре,
и е добре
със здравето.

С., 28-12-16
(на сн., л. арх., смръзнат спомен за хоризонта на очакваното)

КУ-КУ-ХАЙ 49

По голите клони -
последният март и
предпоследните ни надежди.

С., 13-12-16

ОТ ШАПКАТА

ВРЕМЕМЕРИ

1. Дочути диалози

- Знаеш я, възрастната жена, с пудела.

- Коя, бе?!

- Е как! Не може да не се сещаш! Душа човек, вярваща...

---

Той вече е на годинки. Дълго стоя сам, сега се събра с една.

- Каква?

- Болна жена, със сърце...

2. Съотносителни понятия

Не е вярно, че за всяко нещо си има време.
На някои неща времето им така и не идва. На все повече пък времето им е минало.

Има време без нищо в него, щото откъде толкова неща за всичкото време?

"Що е време, все е пред нас", е до време. После що е пред нас, все е минало време.
И когато бъдещето вече няма бъдеще, казваме, че живеем за мига. От времето ни остават само прогнозите за времето.

3. Щрак, Марийке

Най ми се изясни концепцията за времето, откакто знам за дългата експозиция. Тя е време по същество, ефективно време. Типично за нея е, че трайно лишава от човешко присъствие.

Поради което подозирам, че Господ е маниак фотограф. Пейзажист.

Разбира се, току се намери някой да открие опорна точка и да Му обърне статива.

(сн., л. арх., в синхрон с много видове времена)

6-12-16

С.

"СЪН Е БИЛО"

Сънувах те. Същата.
И пак така ме обичаше.
И пак така не ми го казваше.
И пак току си тръгнеше нанякъде.
И пак такава зима ставаше.
И пак те чаках до отчайване.

Само че сега, в съня, на първия етаж живеех
и носех очила,
да ти е лесно да пристъпиш,
да ми е лесно да не видя бръчките...
Сънят си знае работата.
И годините.

ОПАКИ ПРИКАЗКИ

Имало едно време една кутия. Чудна кутия била! Ставала за какво ли не: да си сложиш в нея нещо, да си скриеш в нея нещо, да я държиш празна и затворена, за да си мислят другите, че в нея има кой знае какво, или да я оставиш празна и отворена, че да се маят какво ли е имало вътре...

И това са само част от нещата, за които ставала тази кутия. Тя обаче можела само да подозира на какво е способна, тъй като си седяла някъде и никой не я имал.

"Лоша работа", мислела си в лоши дни кутията, "мога да съм толкова много неща, а съм едното нищо." А в хубави дни си мислела: "Хубава работа! А мога да бъда толкова много неща, само някой да ме вземе!"

Един ден някакво кривнало от пътя девойче попаднало на нея и я грабнало с мисълта, че вътре има кой знае какви съкровища: нечии прескъпи бижута, които да го направят съблазнително, или пък - но само в краен случай - нечии вълнуващи любовни писма. Все пак една кутия задължително крие някаква тайна - ценна или безценна.

Понеже бързало да се върне в правия път, то не отворило кутията, грабнало я под мишка и закрачило припряно. Който го видел, веднага забелязвал поне две неща: устремната му, решителна стъпка, и кутията, която носело. И уж си го знаели като кривнало от пътя девойче, а ето че не можели да го познаят - такова едно целеустремено и сериозно било. И, разбира се, отдали промяната на кутията. И си заблъскали главата какво ли има в нея...

ОПАКА ПОУКА: Стане ли нечия, дори най-празната кутия е способна на какви ли не чудесии.

С., ноември, 2016 г.

(на сн., л. арх., слитък от въпросите, които една празна кутия може да предизвика)