БРЮКСЕЛСКА ПРИСПИВНА

Летели дантели.
Летели, летели...

Стигнали Брюксел –
снежни и бели.

Кацнали меко
и магии заплели.

 

ВПЕЧАТЛЕНИЕ

От вчера из мрежите няколко пъти попадам на тази снимка.

Първо я видях на страницата на познат художник. Много ми хареса. Ма много. Седях и си я гледах дълго. Да, гледах СИ я като своя снимка. Своих я. И си помислих да я споделя някъде, където могат да я видят колкото може повече хора. Тръгнах да го правя, но ме връхлетя и спря неохота - моя си беше тази снимка, съкровена, така де, изобразяваше въжделения, копнения, тежнения... На запад от нас пазят онази хубава славянска дума „чежня” – едно такова изпиващо те притомно чувство на влечение към нещо, нещо, по което чезнеш, крееш. Знам - семпла жена съм, една снимка ми трябва.

И не я разпространих, щото твърде лично чезнене е това. Харесах я и я запазих за себе си. Не я споделих. Прикътах си я.

После обаче я видях другаде и другаде, у приятели и приятели на приятели. И много се зарадвах. И камък виновен ми падна. Викам си, ей на, все пак е видяна. А когато толкова хора я споделят, значи я харесват, викам си. Значи и те като мен припознават в нея свое си нещо. И останах с впечатлението, че повечето ми познати, харесали снимката, одобряват не нечии фотографски умения, а случката, нещото.

И какво излиза? Толкова много хора харесваме това – тези двама човеци на прага на морето и на нищото, на брега, почти голи (аз дори припознах по часовника нечия китка:), прегърнати, целунати. Толкова. Всичко. Впечатлението ми беше, че като че ли ли всички това си пожелаваме, към това се центростремим.

Та, останах с впечатление, че искаме едно и също. Само никак не ми е ясно що на тази снимка не съм аз, нито ти, нито той, нито Онзи, който аз..., нито тя, нито което и да е местоимение – нито един мой познат, а непознати далечни фотографски обекти нечии, при това с нескрит намек за папарачене.

И все повече си мисля, че само създаваме впечатление за копнеж по изобразеното.

Все повече оставам с впечатление, че харесваме видяното, за да се харесаме себе си, да се самоуспокоим и самопохвалим – какви сме такива поетични, разголени (синонимно на откровени), копнеещи споделености до края, голо и топло прегърнато пълно щастие. А не го умеем. При всяка опасност от внезапен гол допир се свираме като охлюви в корубите.

С впечатлението само оставам.

То е като онова чувство, сигурно всички го знаем, когато сърцето ви бясно препуска навън към човека, когото мислите ви отколе виждат на онзи бряг, докато ръцете ви се спускат към... спасението на джобовете. И само си кимате.


Такова впечатление оставяме.