НЕ-ОТКРИТИЯ (3)

ЛИНЕЙНА АЛГЕБРА:

Ти си ми нещото.
Аз съм ти нищо.
Аз и ти сме всичко(то).

НЕРИТМИЧНА ПОЕМА ЛИЧНА

На снощи

И колко люшнат, и пълен, и свят е света,
когато кротко и просто съм ти наоколо:
да близвам сладоледено потта
изкарана от танца по челото ти;
да се кърши гласа ми на погледа ти под шилото
от нетърпението ми гладно лъснато,
да давя в тъмно вино страшилото
на отбити надежди, по кръстовища пръснати;
залитнала, о рамото ти, не в стена
да се опра, и по леда със токче да изпиша
ронливите букви първи на двете ни имена,
но опра ли до плюса, плитко да дишам;
лековерна, намръзнала дланта ми да души
за пробойна в гарда ти и там да се врасне,
да се свре като помисъл в твоята, да се смуши,
нова орисна черта в гънките й да драсне;
А така е политнал, унесен и лесен света,
когато съм на ревера ти, мъхав като брада,
обесена и обесница, впила тиха мечта:
отляво, около сърцето ти да кълня...
Ако оттам по теб пусна филизи,
като вградена сянка ще те крепя.

МЪГЛЯВИНИ

Цяла нощ валя мъгла, слепи са сега дърветата. В бялата им слепота черни мислите ми кретат.

Цяла нощ мъглата трупа. Натежала, утринта с лакти вън се доизбута от съня.

Откъм опакото на клепачите спомен някакъв затлачен... бавно кадър си прорязва: син, и пясъчен, и злачен. Ето лек за остра язва в сипналата се мъгла – споменна, но синева.

НЕ-ОТКРИТИЯ (2)

Вие си виждайте бръчките

с просто око,

аз ще си ги гледам

с неговото.

Oblivion

Той, раят, все е змийско обиталище.
Препуснала, далеч от него вия,
а бързам пак във твоето свърталище
от вълчи усти ближни да се скрия.

ЕДИН ДЕН В БРЮЖ

На пътя от Брюксел за Брюж, който е най-живописно да се измине с влак, виждам бели крави. Опулвам им се като на бели лястовици у дома и с поне толкова смисли ги натегвам. Пък изобщо не се сещам, че си е в реда на нещата в тази страна на шоколада, и белия.

Пристигаме в Брюж към 11 ч. и тутакси хлътваме в неговото си време – то е нещо встрани и отвъд оразмерителните системи. Така, на междата, усещам, че не мирише на нищо, няма никакво ухание, с което да се запозная, както ми е обичаят на ново място.

Та, в 11,30 ч. Брюж няма аромат, но има цвят, много цвят: отгоре засвожда брик (препечена тухла), нещо като под образуват жълто, червено и зелено (кленовите листа не са се разбрали, но разногласията им са съвсем хармонични), а по средата се вие кафяво и сивкаво – реката, поставила се като палитра за отраженията на всичко наоколо, дори и нашите, пришълските.

Към 13 ч. светско време отнякъде силно замирисва на шоколад (от кафяви крави), много гъст и блестящ аромат, виещ се на струйки, течен.

В 14 ч. в носа прониква и си прокарва цял тържествен булевард безупречно благият дъх на масло и канела. Не, не на бисквити, те са ронливи. А този аромат е мек, кадифен, окръглен и диплещ се. Всъщност може би е на най-прясната, топла и вкусна бисквита, която я има само в ума на майстора сладкар, който някъде зад ъгъла твори вкусотиите си.

Докато все повече се втактуваме в ритъма на градчето, не спираме да си сверяваме усета с часовника и към 15 ч. пригладняваме. Сега Брюж е с аромат на вряло и кипяло минестроне, а на цвят – като бухналата усмивка на италианеца, собственик на кръчмето.

Сигурно вече беше към 16,30, когато слънцето вън омеси всичко и метна аромата му при лодките в каналите. За краткото слънцестоене тук (има-няма три часа) успяхме да озарим градчето с хилядите си щастливи усмивки и към 17 ч. привечерта лъха единствено на щастието ни.

Увиваме го във пушек от зимните комини и го магьосваме вещо в чаша испанско вино (така де, Брюж е един Brujas на езика на фламенкото).

П.С. Тук паяците имат за какво да завидят на дантелите!

(Из „BBB (Beni-Brujas-BruXXXL)”, ноември 2010)