ОСТАРЯВАМЕ ГЛАВНО СЛАВНО (ИЛИ КОГАТО СИНЪТ МИ ВЪСТАНА)

Синът ми (9 г.) днес сам реши и се развърша из стаята си, събирайки в пакети и пликове играчките си от последните 6-7 г. Колички, йо-йо-та, конструктори, топки и топчета, летателни и метателни оръжия, пушки, саби, мечове и всякакви лазерщини се оказаха озаптени в торби за изхвърляне, осъдени и присъдени - да ги дадем на децата в парка, каза синът ми. В неочаквано свойствена роля тупках подире му и вадех, за да отсея... да отсея детството от любовта и майчинството? да отсея щастието си в метежа на забравата синовна? да отсея сега от минало?

В средата на Страстната седмица порастващият ми син ме свари страхливо неподготвена за календара и събитията:

той разпусна бебешорлъка си, мятайки за последно пластмасов лък (20 април 1653 г. - Оливър Кромуел разпуска парламента в Англия);

разстреля Черния Петър и гормитите си с един откос, стръвно, да не би някой да надене бронебойната... (20 април 1841 г. - Едгар Алън По публикува „Убийство на улица Морг”);

въстана срещу книжките за оцветяване и плюшките, с които доскоро разиграваше с вживяване театралността си (20 април 1876 г., избухва Априлското въстание);

изстреля се над детството, над онова умилително умалително „детенцето ми”, ококори издължен скелет в безтегловието на освободения (20 април 1972 г. - Аполо 16 каца на Луната);

яхна скейтборда си, вместо Йори (20 април 1996 г. умира Кристофър Робин Милн);

и пое нататък.

...

А аз останах тук, все тук, на пост на детството, онзи пристан, който трябва да може да посреща винаги. За всеки случай, за всяко завръщане.


20 април ХХХХ г.

СОФИЯ, ИНТЕРНЕШЪНЪЛ (МИЛО МОЕ ДНЕВНИЧЕ...)

Допреди няколко дена имах донякъде декадентското усещане, че живея почти в Париж. Приликите бяха обезоръжителни. За да съм по-точна - все едно живеех в парижкото метро: въздухът е вплътнен от невъздушни примеси и с дъх на тоалетна (но тук основно мирише на кучешка), прашното е в цвят - ту червенее, ту става златисто; графитите са лишени от въображение, но ги има дори там, където ти е немощна фантазията да стигне; насрещно седящите или вървящи се държат с теб като с невидим (не в оня песенен смисъл, че минават през теб, а че минават връз теб), като при разминаването ви почти интимно се разкрива бездънна кухост на погледа им), изход няма, има някаква sorti-ровка и биваш пренасочен (я към друга линия, я обратно, според късмета).

От два дена имам друго, донякъде упадъчно усещане - вятър на промяна, на места ураганен, премени урбан дегизировката наоколо ми. Сега чувството е далеч по-топло, почти сицилианско... За да съм по-точна, сякаш че живея в Неапол. Камарите с изхвърлени вещи пред всяка сграда с право се дуят: могат да си мерят полуостровния акцент с онези на града, който трябвало да видиш, за да може да склопиш очи. Много обикалях да открия разлики. Установих, че тук липсват изхвърлени чадъри, никнещи там като гъби след дъжд, че в подножието на техния вулкан се виждат струйки дим от него, а нашият не се вижда от драпиран смог и че може спокойно да пропуснеш виждането на Неапол - тук си мрем с отворени очи. А, да, там примитиво е вино, наздраве.

Изобщо, някак раздвоено ми е днес - уж съм си вкъщи, а такова ми е едно международно настроението. Като да ми иде да стегна куфарите, а ми стягат обръча.

София, в Деня на борбата с шизофренията