Никак не е лесно и да четеш, и да гледаш морето. Или четеш и виждаш само текста (сн. 1), или се отплесваш по морето, прехласваш се е захлупваш книгата (сн. 2).
 |
| сн. 1 |
 |
| сн. 2 |
Опитът ми с киндъла ненадейно помогна с идея. Днес разделих зрителното си поле на две - в лявата половина, която следя с лявото око, е книгата, в дясната, следена с дясното око, е морето. И го снимах, защото може да е полезно на някого (сн. 3).
 |
| сн. 3 |
Разбира се, много е важно в този центробежен за двете ви очи момент никой да не ви снима фронтално (сн. 4, която няма да публикувам, но мога да предоставя при интерес).
Четейки така, успях да видя вдясно на прибоя:
дете изкопа дупка почти до долния свят, след което дойде вълна, заля и него, и прохода към небитието и то изтърча при майка си, крещейки "Потоп! Потоп!";
няколко речни чайки кацнаха на донесена от вълните дъска и станаха морски, когато вълните пак я отнесоха;
облечена пъстро, но доста за сезона, дама дойде на около 2 м от мен, отвори кутийка, подобна на урничка и заръси в кръг около себе си нещо, което едва ли беше прах, защото не летеше; приличаше по-скоро на едра сол, като морска, беше бяла, падаше тежко, а жената ръсваше около себе си, вълните заливаха поръсеното и тя се кръстеше три пъти, и така - неколкократно.
И докато лявото ми полукълбо анализираше четивото, дясното, лишено от патерицата му, се екзалтираше, дивеше, объркваше и изобщо - вълнуваше се, както си му е функционално предопределено.
Което ме навежда на мисълта, че му намерих цаката на четенето на плажа.
3 септ. 2022, на брега
