Преди споменът беше тинест - топъл и мъгляв,
а желанието да се свлека в него
като в мекия търбух на торбест звяр - денонощно.
Оказа се непропусклив наобратно спомен.
С напредването на единия крак пред другия
ферментира и се избистри,
в някаква междина се оттече блатото
и остана ясната прозирност на стъклото,
през което те гледах.
Невитражно.
Попадала съм – волю, неволю и смесено – във всякакви бани. В общия случай това са места с тоалетна и душ/душ-кабина/вана. Била съм и в ултрамодерни, дето а си мигнала с по-обилно наспиралени мигли, а са те замасажирали внезапни струи. На такива места придобивам особен поглед - "гледам шарено" - но след кратко суетене и проби-грешки се справям ненатрапчиво за околните.
Но ей ме озовала се в хотелска баня, в центъра на европейска столица. Хотелът – съвсем приличен, с лек тремблинг на четвъртата звезда, но пък разположен в смущаваща близост, направо мило опрян в „Риц”. Неугризено мога да заява: „Отседнах в „Риц”!” и би било незначително изместване на фокуса в името на едно по-лежерно творческо писане. Чисто, удобно, банята – стандартна, родно познати емайли и теракоти. Мушвам се под душа, успокоително виснал над традиционно белееща се вана. Оттатък ме чакат... Врътвам четвъртито кранче. От долната част на съоръжението потича студена вода. Съзирам второ кранче, с червено бутонче като пъпка от едната страна. Натискам го, то хлътва, но не предизвиква никаква промяна в статуквото. Отдолу си тече вода, студена. А оттатък ме чакат. Бутам, дърпам, въртя - нищо. Във фаза на зародишна истерия съм: в това си предбанно състояние нямам мърдане навън, а оттатък ме чакат! Суетата не ми позволява да се появя, виснала ръце (и др.) и да вайкна за помощ. То и мигът, нуждаещ се от пост-банното ми присъствие, сигурно отдавна е на отшумяване. Неистово въртя кранчетата. Хич не е вярно, че хубавите работи с благост ставали. Някои работи стават, вярно. Но едва ли е от благостта, вероятно е заблуждаващо стечение на обстоятелствата. Течът в банята продължава да е само от долна и студена вода. След енергичната ми намеса, сбор от натискане и полукрещене, мимикриращо за слушателя отвън пеене под душ, потича топла и приятна струя. От чучура отдолу, на 25-35 см от канала на ваната.
Понеже вече няма значение дали оттатък още ме чакат и за какво, отдавам се на логически размисъл. Осъзнавам, че не мога да легна на дъното на ваната - ако съм по гръб, рискувам удавяне, ако заема обратната поза, ще попремажа някои свои забележителни издадености, а и ще съм подложена на мощна струя, насочена между лопатките - би било акутна китайска инквизиция. Към подновените въртене, ръчкане и блъскане добавям молитви до водоподаващото устройство. Но душът отгоре остава бездушен свидетел на яловите ми опити да изляза мокра от положението.
Влязла в банята в цялото си дамско достойнство – по чанта, докопвам джиесема и набирам рецепция. Отсреща се чува мек, неразбираемо спокоен и още по-неразбираемо словоредящ глас. С ураниев тон изисквам да ми обясни как се пуска душът, а той кротичко известява на поръбен английски номера на стаята ни и добавя : „Моменто, инглес.” Последвалата кратка музикална пауза издращва ухото ми като лък, рязко лишен от колофон, а после се чува спасителното „Мей ай хелп ю?” „Йессссс!” твърдя отривисто. Трезво мислещата част от мен добавя: „Ай хоуп соу.” И обяснявам, че ми е нужна линейната секвенция от действия, прехвърлящи нагласената като температура вода на съответната височина. „Йес, ай ноу хау”, чува се самоотвержено оттатък, а аз пропускам покрай ухото си мегатехничното „ноухау” и се оставям на гласа да ме води. В миг отпускам бръчките и разбирам какво е любов от първо чуване. Готова съм да ида до края на света с този глас, готова съм да му се отдам напълно и всячески, стига да ме лиши от сухотата. „Тел ми, тел ми...”, повтарям наум, готова на всичко, докато той ме направлява с глас. Никога „търн”, „прес”, „пул” не са звучали по-спасително. И гальовно. Номерът бил да врътнеш крайната част на чучурчето, при което и леко да дръпнеш надолу. Никой не би се справил без указания. Явно единствената причина да не ги разлепят по стените на стаи и бани е вещият господин от рецепцията да слуша умоляващите гласове на дами, копнеещи за семплия му английски...
Къпах се дълго. Като излязох, намерих бележка: „Много се бавиш, в бара съм.” Свирукайки си Едит Пиаф, метнах на гърба си полудреха, ръснах парфюм за допълнително покритие и подприпнах към лобито. Най-доброто предстоеше – щях да имам поне два часа, докато недочакалият ме на свой ред научи как се пуска душът... Два часа на лоби бара! Щях да благодаря топло на спасителя си...
Може да съм ретро, ма му хващам цаката на момента! "Но риедо риен..."
