Мине не мине година време, и отново дрънне септември, и школата отворят врати. Прекрачил прага им пък, попадаш в школата на живота, казват.
В началото на годината децата полагат т.нар. "входящо ниво" - запомнено ли е овладяното през предходната учебна година, в края на която на свой ред е имало изходящо ниво. С оценка. Между входа и изхода на знанието за година време би трябвало да се е случвало много. И това много да се трупа. Срещу оценка. (Малко като сливи за смет - иди го обясни на децата.)
В края на топлите дни е ред за беритба. Обродена за година време би трябвало да е и нашата, на порасналите, градинка.
Входящо ниво в познанието има и за нас наесен. Може да започва с по-лек аритметичен преговор - с броене на пилците, да речем. Може да е исторически - със смяна на учителя, ако сме го надраснали. Защото така и не научиха уроците ни някои пусти учители. А може и да изгърмим на изпита и да ни върнат в старо отделение.
Взривоопасно си е наесен.
По дворовете - огнища, на които къкрят спасителни пояси за зимата - сладки, солени, кисели... ("Дано не бомбират!", казваше баба за затворената вече продукция.) Избухват в главите ни най-ярките летни спомени...
А някъде звъни ли, звъни...
"Да го натиря веднъж на училище, да рахатясам!", мрънкаше оняден една позната за сина си. Вероятно тя изобщо не чува звънеца.
А е важно за кого бие камбаната - за всички ни бие.
И макар че така или иначе ще изпушим, по-добре иначе.
11 септември 2011 г.
