ЗА ДИАМАНТА И ПО-СИЛНАТА ЛЕКОТА НА БИТИЕТО

Нещата, които друг не ти е дал да преживееш, случките, от които друг се дръпнал, за да не му се случат с теб... Защо те преследват тези неща? Та нали те не са твоите неща! Те са случките, които друг се е уплашил да му се случат!
Само че те текат по вените ти и пулсират така, че те карат да завиеш наляво или надясно, или току да спреш на средата на нечие движение. И да седиш като вцепенен, докато целият свят се върти и завихря, поел нанякъде като бесен. О`бесен свят. А ти сред него – съвсем питомен, притомен, кротък и не на себе си, на другия, не знаещ на кого, на никого, наникъде... Ти седиш, стоиш, висиш. Ти си спрял като с развита пружина. Ти си спрян. Насред нищото. Посред всичкото. Като кукла на конци. И няма кой да ги дръпне. Нито кой да ги среже, че да полетиш.
Вкочанен, там си ти. Спрял, спрян и запрян. В онзи - уж добре смазан - механизъм двигателен, някой е пъхнал прът. Защото от онова, което движи кръвта ти, този някой се бои до смърт. Че и отгоре – до обездвижване.
Ти си спрян, ти си в плен, като че измерения от теб са разръфани и вплетени в неживото. Точно като онази сянка, в градежа взидана. Или като да те е забравил някой – рязко и с лекота, все едно те е драснал – еднократно, неусетно, с молив поне 8В. Меко, но отривисто. Драс!
Хайде да те видим сега – нали графитът е диамант – блести де!

НАКАЗАТЕЛНОТО МЕСТОИМЕНИЕ „ОНЗИ”

Като тъжни са камъните, заливани от есенните вълни на пустия бряг. На свободния от нас бряг. На силния без нас бряг. На онзи бряг, с неспиран вече от неумелите ни хвърчила вятър, с неозаптявана от лодката ни вълна, с несмущавани в студенината си камъни.
На онзи бряг, на който до скоро сновяха, шетаха, щураха се из топлия пясък телата ни и усмивките, и опнатите ни кожи, и ласата от ръце...
Онзи бряг, на който се пишеха партитурите на бъдещи спомени.
Онзи бряг, в който арматурите на скелетите ни се впиваха, за да го укрепят. Онзи бряг, на който чайките надделяваха на гларусите, а резултатът на електронното табло винаги сочеше пълно-луние в полу-нощ. Полу-нощ. Полусричахме, полуказахме онези думи, дето - казани - са хвърлен камък.
Да. На онзи бряг, дето последно вдишахме вълна до бяло септемврийска, разпрашила в съцветия лятото, разпрашила перата щъркови и попила ги в камъните.
И ей ги на - камъците на онзи бряг. Но нас ни няма . И камъците са и лунни, и слънчеви, и техни, и свои, но свободни от нас. А ние сме с тях в спомените, с тях в стиховете, с тях, в които пръстите ни са вкоренени, с тях...

С онези камъни сме на шиите.
Да хвърляме котва в есента, капитане! Суша на хоризонта!

И НАЯВЕ, И НАСЪН

Прибрах дрехата на раменете си късно тази вечер, миришеща не на цигари и кръчми, а на барут...

***
Бях на фойерверково зрелище! Гледах спектакъл. Не, гледах позорище! Гледах най-зрелищното представление за публика. Гледах бурлеска, гледах комедия деларте, гледах фарс, гледах трагедия... Гледах с широко окръглени очи и невъзможност да си събера разпънатата от ухо до ухо усмивка.
Видях невероятни актьори в най ала Станиславски превъплъщения, излизащи от образ за миг и протягащи повик към залата, видях театрална травестия, видях пламъци отвъд експлозиите от (не само) балканска музика на сцената.
Пред очите ми почти непрекъснато, като неизменна ремарка, се четяха съвсем графични графити, оклеймили един мост на въздишките по недостижим идеал или по копнеж, който не ни е по силите.
Гледах спектакъл на Народния театър, играещ се за 150-ти път пред публика, със зала пълна и, подобаващо за случая, напълнена.
Видях дузина актьори, като слети. Слитък от златни пръски.
Видях мизансцени като земетръси, замръзнали в картини тела, вкочанени от браилската зима пръсти, вледенени от липсата на вяра в напред очи.
Жалих за нескопосани напъни, за невъзможности, за вечното тупане в гърдите и неизбежното отупване от прахта на неслучващото се.
Чух, а и си пях с цяло гърло, за звездата, за съдбата, за белия кон, който все въжделеем, а все не обяхваме.
Чух реплики от типа: „българска работа”, „я, и премиерът е тук!”, „чалга им дай”...

И исках да викна: „Hush!
Преживях спектакъл и искам да слушам как пее сърцето ми!”

***
Прибрах дрехата си късно тази вечер у дома. Краката ми изтрополиха шестте етажа стълбища, препускайки не един, а табун коне. И усмивката си дори поприбрах. Мъничко, колкото да заспим. Щастливо усмихнати.
А душата ми остана да се рее нейде там навън, в небето ли, по улиците ли, към тихия ли бял Дунав... Лекокрила е тя сега, иди я стигни!

(по повод 150-ото представление на „Хъшове”, реж., пост. Ал. Морфов, който игра Македонски;
Народен театър „Иван Вазов”;
10.10.10.)

из "ПИТАНКИ-РИТАНКИ"

2.


Дали когато пусто да опустее ти стане,
се заселват прилепи в камбанарията ти?

А щом с мисъл зачоплиш рани от лани,
чавка ли навикваш, че кълве пипето ти?

И дали по наследство върви тъгата,
или съребрено идва – от Адама, заразна?

Под съдран чул, а не под дъгата
ли мушваш се, че да скриеш празното?

Сам ли по-добре, да е дебел вратът ти,
или с какъвто дойде, стига да поостане?

Драсвам клечка на мъдрости за изпът и
ритвам срещу ръжена, пък каквото стане.

ДУМА ДУПКА ПРАВИ (ЗА ЧУДО И ПРИКАЗКИ)

- Нищо подобно! – врисна принцесата. – Кой ви излъга, че ми е посинено дупето?! Никакво грахово зърно не е поставяно под дюшека ми. Това е инсинуация на невежата узурпаторка на трона в съседство.

Истината била някъде там...

Съседното на принцесата царство било господарство на самотек. Царят се бил споминал отдавна и с облекчение. Царицата, открила своята свободна воля и още по-фриволна женственост, била зарязала и трон и палат, и току пълнела менци по кладенци - дано й напият водата самодиваци. А подрастващият им син, вирнал едва напъпилия си мустак, се бил зареял като гларус по чужди морета.
От това пито-платено положение се възползвала една вещица от горите Тили-лили-лейски, веща в отварите за помътване на поглед и заблуждаване на мисли. И успяла да заеме опразнения от седалища и не присъстващ в баланси без ресторантьори трон. Удобно й било там, по мярка, спокойно – наоколо само дивеч и паяжини. Ах, как ги умеела тя такива запуснати места! А конкретното имало специфично предимство – хазна без претенденти да я харчат.

За да се опази от ненадейно заженване на запилелия се принц с поменатата съседска принцеса, вещата дама трябвало да се труди здраво. И тя пътувала с месеци и разказвала с усърдие... Да, тази принцеса вярно била принцеса, нямало спор! Грахово зърно можело да направи съня й неспокоен, че и отгоре - постоянно била посинена заради нежната си кожа (окото си на нея да не сложиш!). Остави, ами и де що видела жабоци, налитала да ги целува. (В устата!) Тиква в царството не оставила, да не би някоя веща дама да я превърне на карета, че й додеяло било от Пепеляшки, отмъкнали сетните принцове. (Напрегната, да, да не кажа - нервозна!) И още! Спяла часове наред, защото сънят е полезен за кожата (била тя и посинена), а и знайно е, че принцовете най-често налитат на заспали.

Така разправяла вещата стара дама, каляйки името на принцесата, а за да е по-убедителна, любезно предлагала на слушателите си и по чаша прясна отвара от Лъжи-мажи-не признавай и От-глог-на-трън-се-снишавай.

Да, фалцетирането на принцесата по-горе било напълно оправдано, макар трудно поносимо, а положението – патово! Налице били доволна, но нащрек узурпаторка и недоволна, но лишена от перспективи начетена принцеса. Време било за нещо революционно, инак цялата принцовост - ялова - щяла да иде по дяволите. Вместо, да речем, на Принцовите острови.

Но, както е във всяка уважаваща себе си приказка, и тук се появил вълшебният помощник. От топлите източни страни долетял… халифът Щърк. Принцесата, бидейки начетена, все плюела в пазва - да не дойде Малкият Мук! За страх си било – такъв голям проблем имала, пък да дойде малкият... Но при вида на щърка запляскала с ръце от радост – царството щяло да има млад наследник, който да предяви претенции и за съседния трон – самороден принц ще е все пак! А и такова едно развитие хем опазвало имиджа й на чиста и нежнокожа, хем й спестявало руменината да разправя усукани митологеми за бели коне и благородните им яхачи – та тя била начетена принцеса все пак и чудесно знаела кое е чудо, кое - приказки!
Щъркът обдарил както подобава принцесата с клюново внимание, тя му заделила местенце до блато край палата, където да отмаря и да си кълве жабки (тя вече спряла да ги целува, ами да! - все пак в положение била).

Минало що минало…

Малкият принц растял ускорено, узурпаторката в съседство преброявала сама дните си и впрягала вещините си в транзакции до дупка с останалото от хазната, не спирайки да уронва с картинни хули принцесата, която пък крояла планове – архитектурни – за преустройство и сливане на царството си със съседното – какво по-естествено и закономерно развитие!...

Да, всичко вървяло по мед и масло за принцесата: живеела си охолно и несмущавано от претенденти да седнат на трона и досадници да делят ложето; бъдещето се ширвало пред погледа й като в най-приказната източна приказка…

Ама що й трябвало да проверява верността на приказката, виквайки: „Мутабор!”...



10-6-10

ЩУКВАНИЦИ 2

В някакъв свой момент – несвързан пряко с възрастта, а с преживяното – жената полека спира да чува и слуша останалите, а се обръща към себе си. Търси си устои, предполагам, източници на жилавина и здравост.
Като че оглушава малко за останалото, бае си на нея си, недовижда света „отвън”, надава ухо на себе си.
И точно тогава най не може без другите.
Има нужда от тях, за да я отразят.
Като при прилепите – те пращат сигналите си и предметите наоколо ги отразяват.
Като при прилепите – жената изглежда сляпа, глуха, лутаща се, сновяща. Но е поела в безпогрешния, най-вярно ориентиран свой полет.

ДИАГНОСТИКА

Когато нищичко не знаеш, а трябва – трябва! – да си обясниш нещо, за да можеш да го понесеш, прибягваш до въображението си. Впрягаш целия му досегашен опит и то, заедно с онова живото под лъжичката, наплюнчват молива и започват да чертаят варианти и рисуват картинки.

И светът се свива, свива и подрежда, става уютен и свой. Смалява се от онова огромно и непознато светище до нещо малко и нестрашно.

Светът, който искам да позная, е платно, което се скупчва около мен и теб, сбира се до нас двамата, и още – до това между нас, клъбцето порив между телата ни – почти опипваемо.

Ето, светът става миниатюрен и пълен със смисъл. Прибира се – почти точица – в сърцето ми.

Готово! Изчистена графика от свиващи се концентрично кръгове до онази пулсираща точка – идеална мишена за отстрелване.

Колко му трябва на света ни - една стрела. И сме устрелени!