ЛИЦА, МУЦУНИ И ФИЗИОНОМИИ
Излизаш от гаровия салон и ето я! Виченца е като мелодия - изниква от нищото и нищо вече не е същото. Мелодия е - прави краката ти леки, стъпките ти чевръсти и нанякъде, замайва главата и разтегля устните ти във всякакви гримаси. Всякакви, ама все възхитени. Очите ти се уголемяват като в онази приказка на Андерсен, ще речеш идвал е във Виченца (и като нищо, той къде ли не е бил! дори и от България е закачил малко), а ръцете започват да ръкомахат наляво, надясно, нагоре, надолу...
Мелодията леко те бутва в ей тази пътека,
после минаваш покрай местния вариант на Ганди
и може би точно тук, при Ганди, още нестигнал същинските порти на Виченца, вече някак усещаш, че това ще е град с лице.
Оказва се град с много лица - някои се преструват на каменни, но това е набързо скалъпена измама, никой вече не се лови на такива. Щото уж каменните лица придават на Виченца живостта на широка гама изражения.
Налага се постоянно да се пришпорвам напред, напомняйки си, че тук съм заради Паладио, онзи толкова известен архитект от 16-и век, родом от Падуа, но дошъл във Виченца. Точно тук е оставил великолепни вили (най-известната му: http://www.villalarotonda.it/en/homepage.htm ) и името си - наричат мястото Града на Паладио, а и цял "Път на Паладио" са направили, за да обиколиш творенията му.
Кичът с античния театър - ей го -
си заслужава заради разкошните статуи в двора му. Тук зеленото е от патина, изроненото - от желанието на времето да граби с пълни шепи от красивото.
,
Гледките по "Пътя на Паладио" са впечатляващи.Над желанието да щракам с фотоапарата надделява това да оставя за дълго поне очите си тук:
За разлика от древните римляни и дори от средновековните венецианци, аз съм плебей и се радвам на живота тук и сега. А в неделя той е по малките площадчета на Виченца, които откриваш, свървайки през някой невъзможно тесен проход, видим само за най-любопитните. Там вече е самото лице на Виченца. Е, може би не съвсем лицето, може би муцуните й. Или още по-добре - физиономията й.
(ей тази гледка с бъчвите ми е най-любимата. Не заради бъчвите, не.)
На тръгване трябва да те побутват към портите на Виченца силом почти. Тръгването е като прерязване на пъпната връв с една детска радост, чието семенце е някъде много назад във времето - на някоя улица из Венето, в някоя комедия дел арте, или дори още по-назад, но радост жива и свежа, застигаща те на всеки ъгъл на градчето в сърцето на Венето.
Да, и на тръгване ръцете не спират да ръкомахат наляво, надясно, нагоре...
Срещата с Виченца е като полет.
В. - С., 2018,
снимки - л.арх.
(ей тази гледка с бъчвите ми е най-любимата. Не заради бъчвите, не.)
